И изведнъж стана непоносимо тихо,
сякаш глух станах за всичко останало сега,
не можех да повярвам на това,
че одеве те видях, а вече няма те на света.
И тишината ставаше все по злокобна,
придружена от скръб и мъка безподобна,
режеше късчета от моята душа
и сипваше в раната на сълзите ми солта.
И мъката здраво стисна ме за врата,
сякаш искаше реванш на мига,
за това, че не бях до последния миг до теб,
а като дете повярвах в чудеса.
И думите ти последни отекват в моята глава,
а от това много почва да боли, но уви,
наистина нямаше как да те придружа
в последния ти път към твоята светлина.
И сега застанал пред балкана тих и злокобен
свеждам глава лекичко виновен,
че не успях да те спася от твоята съдба,
която ти сама избра и пожела.
