Самота

Усмихваха ми се всички звезди

и всяка вечер в стихове превръщаха

мисли, спомени и сълзи.

Сега тъна в мрак и самота,

отправил взор към безбрежната тъма

с надежда да открия в нея любовта.

Стени от спомени отново съградих

и покрив от разбити мечти положих

на затвора в който заключих своите сълзи.

Усмивка, лицето ми що е незнай,

тъне в агония от болка безкрай,

а сърцето в тъмницата ридай.

Колко вечери чаках да дойде моя край,

ала осъмвах сутринта свит на кравай,

завит с одеяло от лъжи за мечтания рай.

И тихо сега отварям скърцаща врата,

бавно пристъпвам отново бос

по калдъръма на света.

Може сърцето ми много да го боли,

а като олово да са моите сълзи,

но път ли е – трябва да се върви,

любов ли е – трябва да се търпи!