Глава 1
Съботното августовско слънце над град Сабадел обещаваше
хубав, горещ и много непостоянен ден, съдейки се по облаците,
обвиващи в сива пелена близките върхове. Някъде в безкрайната далечина то си
проправяше път през палмовите гори, няколко безгрижни птици се рееха в
небосклона, а пък близката река сякаш поздравяваше изгрева с нежно ромолене.
Спокойствието на не особено голямото, но пък доста китно градче, бе нарушено от
кукуригането на малко поуспал се петел. Той бе кацнал на дървена порта зад
която се намираше обширен двор, в който на места се виждаше добре утъпкана
почва, а на други пък все още – незнайно как, бе оцеляла трева – зелена, не
много висока, но достатъчна за задоволяването на апетита на дузината кокошки, пет
патици и две гъски, които като по команда наизлизаха веднага след петльовия
сигнал за начало на деня.
Слънчевият
лъч, който прелетя през не особено гъсто насадените палмови дървета, няколкото
полегати хълма и леко се отклони от прозореца на църквата, погали един чифт
притворени очи. С тежко и забавено движение дясната ръка се опита да скрие
лицето и очите от този натрапник, но уви повторното кукуригане и последвалата
гюрултия на гладните животинки я принудиха да отхвърлят белият чаршаф в страни.
Тялото на тридесет и шест годишния мъж се изправи бавно и застана в седнало
положение върху леглото. Ръцете придържаха главата му, сякаш я крепяха да не
падне. Чу се голяма прозявка, след което звучно изпускане на въздух, сякаш
изхвърли гнева си към слънчевият натрапник, който наруши съня му. Изправи се
все така тромаво и се отправи към голямата баня. Вратата, която водеше до
покритата с рустикални плочки баня се намираше в левия ъгъл на стаята, а пред нея имаше малка
постелка с цвят на кафе, от каквото отчаяно се нуждаеше в този момент. Веднага
след като я плъзна в дясно и влезе в мрачното помещение, той включи
осветлението и се вгледа в огледалото над мивката. Брадата му бе леко набола,
но не му бе до това в този момент, очите му кафяви и с леки червеникави оттенъци
по краищата си заради недоспиването гледаха лицето му. Бе на 36 години, но
лицето му все още изглеждаше като на 26 годишен – гладко, без бръчки, без
белези по него. Младоликата му физиономия, която много му бе пречила в
миналото, сега на моменти много му помагаше. Прокара пръсти през гъстата тъмно
кестенява коса, сресана назад и се зае със сутрешната си подготовка. Взе бърз душ,
изми си зъбите и облече набързо стар и не особено здрав анцуг, след което се
отправи към долния етаж, където си пусна силно и много ароматно кафе, добавяйки
му малко мляко и с бавна крачка се отправи към задната веранда. Обичаше да седи
сутрин там на столчето до кръглата масичка с мраморен плот и да гледа планините
в далечината. Задният му двор бе средно голям, с няколко прилежно подредени
постройки за няколкото животинки, които все още надаваха вик за закуска, а
отстрани бе ограден с висок плет. Синята чаша със златист надпис “NESCAFE” от страни, бе поставена с тежко движение върху
мраморния плот. Лицето му вече
придобиваше румен вид, но очите му все още изглеждаха тъжни, веждите му бяха
почти събрани една до друга от напрежението, което криеха зад себе си. Тъгата личеше
от цялото му тяло – макар и стегнато, то седеше леко приведено напред, не
защото не можеше да се облегне назад, а защото товарът който носеше бе огромен.
Утрото бе
типично за август – горещо и с парещо слънце. Макс се запъти към постройките в
дъното на двора, като се отби преди това в една малка дървена постройка, откъдето
загреба царевица и я хвърли на гладните животинки. Загледа се как те настървено
нападнаха поднесената им закуска и се замисли откъде да започне задачите си,
които бе предвидил за този ден. Трябваше да продължи с ремонта на спалнята за
гости, да налепи още два реда плочки в банята на долния етаж, да довърши
сглобяването на кухненските шкафове и ако евентуално останеше време - да отиде
и да напазарува за седмицата. Реши да не губи време и с бърза крачка се отправи
по каменните плочки към задната веранда, където го чакаше изстиващата вече чаша
ароматно кафе. Отпи една голяма глътка и се захвана най-напред с кухненските
шкафове – бяха му останали само два и мислеше, че ще приключи по-бързо с тях
докато се доразсъни. Опитът му до момента в подобни манипулации не бе голям, но
се учеше бързо и настървено, а това му носеше неминуемо удоволствие, особено
като погледнеше всичко, което бе съградил сам с две ръце. Когато купи къщата
преди година не очакваше да се справи сам с ремонта по нея и дори си мислеше да
повика специализирана помощ, но негов познат от службата му бе казал, че докато
не опита - няма да успее и по-добре сам да съгради и направи всичко. Бе безумно
прав, защото вечер като погледнеше всичко, което бе правил, сърцето му се
изпълваше с топлина, а на студеното му лице се опитваше да си проправи път
малка усмивка.
Слънцето
почти бе стигнало връхната си точка и малкото градче се бе оживило –улиците и
булеварда, който свързваше центъра с най-старата църква в района, бяха пълни с
хора. В една малка уличка, на петият етаж от шестетажна сграда всичко бе
потънало в мрак от спуснатите външни щори. Дантелените пердета леко се
поклащаха от течението, образувано между отворените прозорци в спалнята и
всекидневната. Макар и спуснати плътно до долу, външните щори успяваха да
пропуснат достатъчно въздух, за да раздвижат не само завесите, но и цветята,
грижливо подредени в ъгъла пред прозореца във всекидневната. Едно цветче от
червеното мушкато не успя да удържи силата на повея и се понесе из стаята, преминавайки покрай кремавия ъглов
диван, прелитайки през отворената врата и влитайки направо в малката спалня.
Завихряно от течението, цветчето летеше из стаята в несиметрични кръгове, като
ту се издигаше, ту спадаше надолу, точно над златистите завивки, под които се
подаваше само една дълга, гъста и тъмнокестенява коса, в началото на която
имаше неголямо чело. Две бръчки се появиха на челото като изневиделица. Тънките
добре оформени вежди се събраха в точка, а клепачите не успяваха да скрият
движенията на очите под тях, които сякаш трескаво търсеха нещо в тъмнината.
Цветчето започна бавно да се спуска към все по-напрегнатото лице и приземявайки
се върху женските устни отлетя отново от вика, който последва: „МААААААААААКС” - малкият червен цвят който
прекъсна съня на спящата дама, вече летеше в другата посока и успешно се
приземи на подпрозорната дъска. „Господи,
пак този кошмар! Пак този непознат човек нахлува в сънищата ми! Пак това име –
МАКС! Кой е той за бога! Защо краде съня ми?” чудеше се Марибел, докато
разтриваше очи и се опитваше да се отърси от спомена за кошмара.
Марибел не
успя да заспи повторно и реши, че е редно да започне съботният ден с гореща
вана. Пусна си късо кафе на кафе-машината, разположена върху гранитен плот в
кухнята. Шкафовете от кленово дърво, разположени под формата на буквата „Г” в кухнята
изглеждаха почти като нови, въпреки че тя ги бе купила от предишните
собственици на апартамента. Постави една бучка захар в чашата и доля малко
мляко в кафето си. След минути тя вече носеше бялата си чаша ароматно кафе с
гъст каймак към банята. Стройните й крака, крачеха бавно и уверено към очакваният релакс. Минавайки покрай огледалото в
коридора не пропусна да се вгледа, като всяка истинска жена. За 36-те си години
тя изглеждаше много добре, със стегнато тяло, ръст от 166 сантиметра който й
придаваше още по-чаровен вид, особено когато към него се прибавеха добре
оформените й женствени форми. Гърдите й, не особено големи, загатваха за себе
си със сочните си зърна подаващи се изпод розовата, копринена нощница. Вратата
на банята се хлъзна надясно и пред нея се разкри едно добре подредено
помещение. В дясно от входа се намираше хубава бяла вана, а срещу душът, който
бе разположен в далечният край бе закачен малък телевизор. Точно срещу входната
врата бе разположена огромна мивка с огледало и безброй малки рафтове по нея. В
ляво се намираше квадратна душ кабина с неголеми размери, а в близост до нея
врата, водеща към тоалетната. Цялото това помещение бе покрито с тъмно
виолетови плочки с леки ръждиви оттенъци на пода, а по стените пепеляво розови
правоъгълни плочки.
Марибел
постави чашката с кафе на малка масичка в единия край на ваната, след което
разпери ръце в страни, сякаш се канеше да полети. Презрамките на нощницата й
бавно се спуснаха по елегантните й рамене. Тя ги отпусна надолу, при което
нощницата падна както пада самотното есенно листо към земята. В огледалото на
вратата се разкри хубавото отражение на изящното й тяло, непокътнато след
всичко преживяно. Тя прокара ръце по шията си, усещайки напрежението в мускулите
си, след това бавно ги спусна по гърдите си, обхождайки ги гальовно с върха на
пръстите си, които имаха лек вишнев лак. Пусна водата да пълни ваната и
продължи да се вглежда в себе си. „Трябва
да сваля някой килограм от теб” каза си тя на ум, потупвайки се по
пухкавото дупе. Опипа с ръце нежните си крака, за които не се налагаше да
полага обичайните грижи, като всички останали дами – епилиране, кремове, маски
и т.н., защото те бяха перфектно гладки, стройни и стегнати, с тънки глезени и
добре оформени „сочни” бедра. Леко повдигна левия си крак и бавно се настани в
горещата вана, ухаеща на пролетни цветя от излетият в нея балсам. Раздвижи
ръцете си енергично във водата, докато се образуват още повече мехурчета, а
след това пое солидно количество от тях в шепите си и натри гърдите си. Ръцете
й обхванаха почти изцяло добре оформените й гърди, макар да не бяха големи по
размер, те изглеждаха перфектно стегнати дори без сутиен. Придърпа масата, на
която бе поставена чашата с кафе и малко черно дистанционно. След като избра
музикален канал, тя отпи глътка кафе и се отпусна спокойно във ваната. В
главата й все още се въртяха откъслечни сценки от съня й – мъж приблизително на нейните години, с кестенява коса, около метър и
осемдесет висок, тича сякаш гонен от някого. Тя стои в страни на другия бряг на
бурна река, гледайки го как той се опитва да избяга впрегнал всичките си сили.
Опитва се да види кой или какво го преследва, но все не успява. Наближава
пропаст, мъжът се спира, поглежда към нея, губи равновесие, подхлъзва се и
полита надолу. В този момент тя се буди от собствения си вик на това име -
Макс. Дали това е неговото име? Кой е този мистериозен човек, който така
нахално е окупирал сънищата й вече седмици наред? Защо сънува точно този
момент? Защо не може да види какво го преследва? „Света богородице, какво се случва с мен? Кога ще получа отговор на
тези въпроси” питаше се тя на ум.
-
Да, моля? – прозвуча студено гласът на Макс.
-
Ало? Макс? Ти ли си приятелю? – прозвуча спокоен, леко дрезгав
глас в слушалката на
телефона.
-
Да, аз съм Родриго! Какво има?
-
Защо все трябва да има нещо, не може ли просто да ти звънна в
събота на обяд, за да се
видим в града на по парче пица?
-
Може разбира се, само ще трябва да бъдеш по-конкретен в
предложението си –
доуточни Макс.
-
Ами, ти какво правиш в момента? След колко време ще можеш да
отидеш до града? – попита
на свой ред Родриго.
-
Ами тъкмо приключих с последните няколко плочки в банята за
гости и след като взема
душ, и ако колата запали… да речем, след 40 минути на площада, става ли? – Макс
звучеше вече по-добре, въпреки че това излизане бе извън плана за деня, той
реши че ще може да успее да се справи с останалите задачи след това.
-
Добре Макс, бягай да се приготвяш, а ако колата не запали ми
звънни, ще мина да те
взема и се замисли най-сетне да се отървеш от този ръждясал пикап – излагаш се,
време е да си вземеш истинска кола. Хайде до скоро – каза Родриго и връзката
прекъсна.
Макс прибра мобилния си телефон в джоба на анцуга си и
постави намазаната с лепило плочка на предвиденото й място. Понамести я с ръце,
леко я притисна и почука с гумен чук, след което се изправи изпускайки насъбран
въздух от дробовете си. След няколко минутен бърз душ той вече обуваше сини
дънки и бяла тениска, нахлузи чифт маратонки и се отправи към гаража. Реши
преди да разтвори железните врати на гаража да се опита да запали черния пикап,
паркиран в него. Влезна в кабината, постави ключа и притвори очи в очакване да
чуе познатия звук от работата на двигателя. След първия опит, той отново спря,
натисна и задържа едно зелено копче в долния край на таблото и отново завъртя
ключа. Този път колата запали, а той доволно слезе да отвори вратите на гаража,
докато колата все още работеше на високи обороти.
Черният пикап
потегли бавно по застлания със ситен чакъл път, който криволичеше из една неголяма
долинка, докато накрая стигнеше до главния път водещ към Сабадел. „Микро Имението”, както Макс обичаше да
го нарича, се намираше на около 10 километра от градчето в един забравян от
бога и хората район, в който някога е имало ферми за бикове. Когато преди почти
година, той купи имението от предишните му собственици, го завари почти в
руини. Вложи много усилия както той, така и този пикап докато го потегне както
трябва, а и все още имаше какво да се прави по него. В миналото си, имението е
било дом на работници в една от най-големите ферми за бикове в района – ”Торро Маестро”. 5-те декара площ на
имението, намиращи се зад двуетажна къща и плътно долепен до нея двоен гараж,
както и потенциала на това място, бяха привлекли вниманието му. Като добавим и
факта, че мястото бе откъснато от останалия свят с почти 2 километра калдаръм,
а по главния път минаваха коли единствено когато бе силен летен сезон или имаше
корида в близкия областен град – Барселона, мястото просто бе перфектно за
него. Четири цилиндровият, две хиляди кубиков двигател на пикапа леко боботеше
и галеше ухото му, докато изкачваше малкото възвишение, след което излизаше на
главния път. Тук-там по каросерията се забелязваше ръжда, главно по товарния
сектор, за щастие единичната кабина бе в идеално състояние, а двигателят в общи
линии се справяше добре. Марката на този „малък звяр”, както Макс често го
наричаше, особено когато успяваше да прекара непоносимо тежки товари с него, бе
доста малко известна и нетипична за този район – Исузу.
Ето, че не
след дълго той се озова на главния път, водещ към Сабадел. Подаде ляв мигач и
много бавно се понесе по гладкия асфалт. С показалеца си нацели едно копче на
радиото и на мига в малката кабина зазвуча тиха баладична музика. Пътят не бе
дълъг, но се виеше покрай реката и в дясната си част бе с доста стръмни дерета.
Макс имаше свое любимо място на което почти задължително спираше когато отиваше
към града. То се намираше на около 2 километра и половина от разклона за
неговото имение в близост до много остър завой, но точно след завоя в дясно от
пътя имаше малка отбивка. Там той спираше пикапа и слизаше по стръмния баир до
малко поточе, вливащо се в бурната река наблизо. Запалваше си цигара и гледаше
в продължение на около 5-6 минути ромоленето на поточето, взимаше си малък
камък, който в последствие залепяше на задната стена на гаража си и потегляше.
Винаги когато тръгваше за Сабадел си предвиждаше 10 минути за отдих тук.
Кутията с цигари криеше в тайно отделение на седалката на своя пикап. Така се
случи и този път, с едно дребно изключение, което той пропусна някак си да
забележи – след като спря пикапа си, слезе по дерето до малкото поточе и запали
цигара, вглеждайки се в ромоленето на водата, той пропусна да види спиращата на
отсрещната страна черна кола със затъмнени стъкла. Тя стоя там точно колкото и
той самият, след което потегли следвайки го на прилична дистанция. Ако човек се
вгледаше внимателно щеше да забележи вносната марка на колата – Кадилак, доста
нетипична за този район, пък и за цяла Испания, за съжаление Макс не гледаше
внимателно, а бе зает с това да следи пътя на водата и да си пробере камък.
След 10
минутен престой на своето място той отново бе на път и вече забелязваше някои
по-високи сгради в далечината. Погледна часовника си и видя че 40-те минути
почти изтичаха, след което побърза да набере Родриго: „Ало! Ро! Ще закъснея с 5 минути, колата запали – спокойно, просто се
забавих с друго. До 15 мин. съм при теб, изчакай ме на пейката до ниската палма
на площада и като отида ще решим къде да ходим. Добре, разбрах! Ще ида направо
в пицарията на Дон Мигел! Поръчай ми едно кафе, не го обичам горещо – знаеш!
Хайде до след малко!” Макс сякаш
неволно ускори скоростта с надеждата да пристигне навреме за срещата.
Не след дълго
той навлезе в малък град, кокетно разположен на два срещуположни хълма.
Слънцето сякаш изгаряше всичко до което лъчите му се докоснеха, но въпреки
маранята носеща се във въздуха, спокойно можеха да се различат 3 много високи
сгради, в които се намираха офиси на фирми. До тях като джуджета и с еднаква
форма бяха подредени множество постройки помещаващи различни бутици. Булевардът,
по който се движеше, бе широк - 4-лентов без излишни светофари, с няколко намаляващи
скоростта възвишения и с много улични лампи. Пътят свиваше надясно и водеше
стръмно надолу, като свършваше пред малка църква. В ляво от нея имаше малък
паркинг, на който Макс спря колата. След като я заключи, той се отправи към
една тясна уличка също така стръмно водеща надолу, а след това изкачваща се
стремглаво нагоре. Пътят бе павиран и забранен за коли, по него се виждаха само
забързани за последната литургия граждани. Макс ходеше припряно и бързо, но
всеки който го познаваше щеше да потвърди, че това бе нормалният му и дори
бавен ход. Точно 15 минути след като се бе чул с Родриго, той пристигна пред
дървените летящи врати на малка пицария. Премина през импровизирания портал и
пред него се появи изкуствено създадено малко езерце с декоративни рибки в
него, дървено мостче за малките посетителите, от което можеха да наблюдават
спокойно рибоците, както и няколко добре подредени под дървен навес с асми –
маси. Именно там той видя Родриго.
-
Ро, приятелю, как си? – каза Макс, след което го прегърна силно
потупвайки го свойски по
гърба.
-
Хайде бре Макс! Цяла вечност те чакам вече! Къде се изгуби
така? От два месеца почти
не съм те виждал – започна оживено разговора си той.
-
Ами както ти казах забавиха ме – опита се да се оправдае Макс.
-
Пак си спирал там, нали? Ех Макс, ех Макс! Колко пъти да ти
казвам – остави миналото
да почива на спокойствие. Започнал си „ОТНАЧАЛО” не бива да се самобичуваш така
– каза с променен, по-тих и леко притеснен глас Родриго.
-
Да, знам че си прав, но повярвай ми, там си почивам. Там мога за
10 минути да бъда който
бях и никой да не пострада, никой и да не разбере!
-
Знам, знам… хайде сега казвай какво ще поръчаме, че Дон Мигел
е много нетърпелив да
нагости единствените си клиенти днес, а и виж какво кафе е направил – каймакът
му може да те убие, казвам ти.
-
Ехххх – Ро, винаги с насмешка гледаш на нещата. Спомняш си,
надявам се, че аз съм
„фен” на кафето и как пиех по 7 кафета на ден, когато пристигнах тук преди 3
години? – каза Макс развълнувано и отправи поглед към нисък, леко приведен,
белобрад старец, който държеше в ръцете си малко листче, на което се канеше да
запише поръчката им.
- Привет Дон Мигел! Искам една пица на майстора, но
само ако е на пещ, нали?
-
Винаги са на пещ, дете мое – каза стареца и записа, след което
попита – а ще желаеш ли
от моите вълшебни сосове към пицата?
-
Разбира се, че аз заради тях бих целия път – каза ведро Макс и
погледна приятеля си в
очакване на поръчката му.
-
За мен същото като неговото. Така и така ще се трови, поне да не
е сам в Ада – каза
Родриго и се разсмя гръмко. Когато се смееше гласът му можеше да се чуе от
върха на планината – силно, гърлено и в повечето случаи със сълзи на очи.
-
Добре, деца мои, ще ви донеса по един портокалов сок докато
станат пиците – приятен
обяд. – каза старецът, и с бавна накуцваща походка се отправи към малка сграда
в съседство с големият открит бар.
Макс гледаше
приятеля си, като мислено се молеше да не започне с неговите разпити отново, но
уви след краткия си, но сбит разказ за това как е пропътувал почти цяла Европа
с тир пълен с домати, как е минал през почти 6 страни, как сам е сменил гумата,
която спукал в Италия, Родриго неминуемо зададе лаконичния въпрос:
-
А ти какви ги върши тези 2 месеца, докато аз обикалях като луд?
-
Ох, Ро! Много неща се случиха приятелю! Оправих своята баня,
преди минути довърших и
банята за гости, като с това сложих край на всички мокри помещения в къщата.
Остана само да монтирам мебелите в спалнята за гости, да посвърша едно-друго и
после мисля да си дам почивка поне месец, през който да не пипам нищо по къщата
– отговори Макс.
-
А онези пернати „диваци” още ли ги държиш? – запита припряно
Ро.
-
Казах ти, че те ми носят спокойствие, пък и продукти!
-
Хей Макс, стига моля ти се! Осъзнай се! Не можеш една сутрин
да си поспиш спокойно,
защото трябва да станеш да нахраниш кукуригащите, кудкудякащи, квакащи и какви
ли не още пернатковци. Какво спокойствие е това? Тегли им ножа и да вдигнем
един купон, а не да им ходиш по перата – каза с усмивка на лице Родриго.
-
Няма да стане, Ро! Съжалявам! Това са живи същества, пък и са
ми приятели, не ми пречат,
вечер като се прибера от работа ме чакат зяпнали и подали главици през
дървените летви на оградата, как ще се разделям и ще ги убивам – и дума да не
става, но банкета винаги можем да си го направим – знаеш! – отговори със
спокоен глас Макс отпивайки последователно от кафето, а после и от сока.
-
Добре, а сега да задам „опасният” въпрос: Откри ли я?
-
Коя да съм открил – попита с физиономия на ударен от мълния,
Макс.
-
Ами нея! Тази, дето ми каза предния път, че си сънувал две вечери подред.
Красавицата с хубавите очи, с нежния глас, която вика името ти? – попита Ро,
привеждайки се напред, за да чуе пикантния отговор.
-
Ще се наложи да те разочаровам, Ро! Нито я сънувах отново, нито я
намерих. Това бяха само две поредни нощи, в които я сънувах, идея си няма защо
ти го разказах, явно не съм осъзнавал какъв разпит ме очаква след това – бе
отговора на Макс, скривайки умишлено от него за поне още 4-5 нощи, в които я бе
сънувал отново.
-
Две нощи, но сам знаеш кои бяха тези нощи. Ти си ми казвал колко
много значат за теб тези две нощи… Хайде да нападаме топлите пици – ясно ми е,
че няма да ми кажеш сега, а когато прецениш – каза Родриго, заемайки се с
пицата си.
Макс знаеше, че Ро е прав за вечерите и за съня. Знаеше, че
той е прав и за споделянето – типично за Макс бе да споделя само с много тесен
кръг хора подобни неща, но не го правеше веднага като на отчет, а трябваше да
му дойде отвътре, за да го каже. Ако нещо, което го притеснява и измъчва
прекалено много, той щеше да го каже само на хора които чувстваше най-близки,
чак след като нещата започнат да се подреждат, можеше да си позволи да сподели
с всичките си познати какво се е случило. Правеше го по този начин, просто
защото така му идваше отвътре, а също така и за да чуе хорското мнение, както и
нещо много важно за самия него – за да обясни промяната в поведението си. Когато
биваше измъчван от някакъв проблем, той се променяше – ставаше особен, и хората
с които общуваше всеки ден – колеги и познати, почваха да се питат, а понякога
и да го питат, какво не е наред. Именно за това им казваше - хем да му олекне,
хем да ги успокои, че вината не е тяхна.
Макс се замисли за съня си, наистина бе го забравил, докато
Родриго не го спомена преди миг. Сякаш съня му оживя пред очите му отново: Той тичаше гонен от някакъв непознат,
облечен с суичър и джинси, с лице, покрито с белези, сякаш се е бил с кучета.
Една жена, облечена в бяла риза, сини дънки, тъмнокестенява коса малко дълга от
нивото на рамене й и на леки вълни, кестеняви очи изпълнени със сълзи и безумно
привлекателни женствени форми, тя стоеше в страни на другия бряг и махаше силно
с ръце крещейки името му: „МААААКС” МАААКС”! Той стигна някаква пропаст
запъхтян и изморен, подхлъзна се и полетя към пропастта. Винаги в този момент се будеше и след това
трепереше като лист. Две вечери сънува точно този сън, едно към едно и с
най-малките подробности – нещо доста странно за самия него. Рядко му се бе
случвало да помни чак толкова добре един сън. Е! Може би като дете, пълен с
фантазии и енергия му се е случвало, но сега вече му изглеждаше странно. И защо
го сънува точно в тези две поредни вечери? Защо точно тогава?
-
Хей! Нито ядеш, нито говориш, а само гледаш в една точка! Какво
толкова има зад дясното ми рамо? – шеговито каза Родриго и продължи – Пак
мислиш за нея, нали? Не трябваше да я споменавам, знаех си, но ти ще ми
простиш. Ще изкупя вината си като платя аз обяда – става ли?
-
Родриго? Случвало ли ти се е да сънуваш някой сън толкова
детайлно, с такива подробности и след това да го помниш на сутринта? – попита
Макс.
-
Това пък откъде дойде? – каза с изумление Ро, но продължи – Виж,
като малък имах едни особени сънища – вярвай ми и до ден днешен ги помня!
Ха-ха-ха-ха – каза смеейки се гръмогласно той – Но откакто пораснах, да си
призная – НЕ! Защо питаш?
-
Не! За нищо! Просто така си разпитвам! Пицата е хубава, нали? –
каза Макс опитвайки се да смени бързо темата.
-
ДА, пицата е убиец, но не ми бягай от въпроса. Не помня случай да
си казал „За нищо!” и да не се е оказвало нещо важно в последствие. Затова,
КАЗВАЙ ВЕДНАГА КАКВО ИМА! – каза вече със сериозен и доста ядосан глас Родриго.
-
Добре, добре! – примири се Макс и продължи, след като преглътна
парче пица което прокара с глътка сок – Имам много лошо предчувствие, Ро! Много
лошо предчувствие. Тук ми е добре, харесва ми! За пръв път, откакто се помня,
се чувствам на мястото си. Не искам това да се промени.
-
Ти и твоите предчувствия! Ще ти кажа нещо – прекъсна го Родриго и
продължи с лека насмешка и шеговити нотки в гласа – Преди години баба ми
повтаряше „Усещам, че ми е дошъл края!
Усещам, че скоро ще си отида!” - но да ти кажа, минаха две години през
които продължи да го повтаря това…
-
Какво искаш да кажеш?
-
Искам да ти кажа, скъпи ми приятелю, да зарежеш тия свои глупави
притеснения, да си хапнеш чудесната пица, да си изпиеш сока и да спреш да
мислиш за глупости. Хабиш си нервите за нищо. Нали нямаше да правиш повече
така? Обеща ли ми нещо?
-
Да! Така е Родриго! Прав си. Хайде сега да си доизядем пицата и
после да ми обясниш с кое право ти обиждаш моя хубав и верен пикап – каза Макс
и усмивка се изрисува на лицето му. То сякаш грейна в миг.
Обядът мина
спокойно и в усилен спор между двамата относно това - колко е добър пикапа на
Макс и дали трябва да го смени с по-хубава кола или не. В спора се включи дори
стария Дон Мигел, който се присъедини към тях с чаша бира. Стареца не вземаше
страна, той просто казваше някое изречение, с което караше и двамата да спрат
за момент и да се замислят, като например: „Колата е като огъня, за да ти върши
работа трябва да я поддържаш”. „Ходеща енциклопедия” –така го наричаше Родриго
и не случайно. Мигел бе на 70 години, преживял много, видял много. Живееше в
малко жилище, разположено над заведението. Във всекидневната му, където Макс,
Родриго, Дон Мигел и съпругата му посрещнаха миналата Коледа, се намираше
огромна библиотека с литература от цял свят. Имаше книги на английски, френски,
немски, че дори и на руски. Като млад Мигел бе работил като машинист. С влак бе
обиколил цяла Европа, Азия, а също така и половин Северна Америка, където често
бе ходил на екскурзии. Знаеше 6 езика и обичаше да казва различни шеги на чужд
език, което объркваше събеседниците му, при което той само кимваше с ръка и
казваше: „Невежи”. Често Макс се възползваше от библиотеката на Дон Мигел и си
взимаше по някоя друга книжка за четене. Родриго често пътуваше с тир и затова
той също се възползваше от библиотеката на стареца, но винаги правеше
уговорката, че не знае кога точно ще му върне книгата, а старецът само се
усмихваше и казваше: „Колкото повече, толкова повече”. Родриго, или Ро, както
Макс на кратко му казваше, работеше като тираджия за един французин, който
държеше огромна фирма в Барселона. Имаше жена и две деца – момче и момиче, като
момичето бе по-малко. Живееха в едноетажна къща в краен квартал на град
Сабадел. Родриго обичаше работата си и всеки път разказваше интересни истории
за пътуванията си. Макс обикновено бе добър слушател, стига нещо да не го
мъчеше, тогава гледаше страдалчески в една точка, при което Ро, спираше разказа
си, мълчеше докато Макс се усети, че е спрял и започваше „кръстосания разпит”
за естеството на проблема! От всички свои познати и приятели, Макс най-много
уважаваше Родриго и старият Дон Мигел. Можеше да се каже, че Дон Мигел познава
Макс като личност и човек, но само Родриго го познаваше в детайли. За почти
тригодишното си приятелство двамата се бяха сработили перфектно и винаги си помагаха
при нужда.
След като си
похапнаха добре пиците и изпиха по едно силно кафе, двамата приятели си взеха
довиждане със стареца и се отправиха всеки по пътя си. Макс пое към дома
забързан, знаейки колко много задачи го очакваха да свърши, но не пропусна да
мине покрай супермаркета, за да напазарува за седмицата. Купи си и стек бира
както и няколко пакета бланширани картофи. Щом пристигна в „Микро Имението” си,
Макс паркира и се спря, за да погледа планинските върхове в далечината. Замисли
се…
Няма коментари:
Публикуване на коментар