изчезнаха
истинските усмивки и шеги,
сякаш
мъгла тъмна погълна ги уви
и
вече сив е облика ми,
а
болката все там си стои.
Някогашното
весело момче пораснал е, но дали
все
още в сърцето си пламъка таи
или
и той безвъзвратно изчезнал е дори?
Не
вижда смисъла в това с други да се весели,
всички
изглеждат му фалшиви и зли
като
свирепа глутница черни демони
обгръщат
го в злочесто ежедневие от болки и тъги.
„Дори
понякога много да боли,
ти
все напред върви“,
повтаряше
си във вечерите самотни
и през
безкрайните дни.
Но
всичко около него сякаш се промени
и
вече нямаше след от предишните усмивки,
от
ведрите шеги, от веселбите до зори,
вече
променен беше и той – уви!