Дъб достолепен на много лета
преживял бури, бедствия и война не една,
край малко селце все още разперил листа
криещ в недрата си тайна не една.
Слънцето нежно гали твоите листа,
а вятъра полюшва ги в ритъма на страстта,
клони сваляш щом спомниш за нощта
в която двама влюбени целунаха се на лунна светлина.
И листо проронваш от спомен мил,
за люта зима преди толкова лета,
в която странника подслони,
а той с песен нежна ти се отплати.
Дъб вековен със зелени листа,
каква картина рисуваш по стъблото си сега?
Защо тъжен си и унил,
сякаш липсва ти някой твърде скъп и мил?
Селото запустяло ти в короната си скрил,
спомените вече носят ти тъга,
няма я радостта, песните и смеха,
остана само злокобна тишина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар