Имението на страстта - Глава Двайста

Глава 12

         Първият работен ден мина неусетно и за двамата. Мери цял ден показваше пръстена си на любопитните си колежки, а Макс пък се наложи да отиде до Барселона, за да отстрани проблем в системата, но също така и за да  покани най-официално Жан за рождения му ден. Времето започна да се влошава и ето, че в ранния понеделнишки следобед заваля тих дъждец, който за малко не обърка плановете на Мери, Ернанда, Рафаел, Родриго и Инез, които се канеха да отидат за общ подарък по случай рождения ден на Макс. За техен късмет в този момент се обади Жан Франсис, който бе разбрал преди дни какъв бе истинският повод за поканата на Макс към него и ги предупреди, че току-що Макс си е тръгнал от Барселона. Той също бе взел участие в подаръка и всички весело се смееха в очакване на предстоящия празник.

         Ето, че дългоочакваният ден настъпи. Рано сутринта Мери събуди Макс с нежни и страстни целувки и весело боричкане в леглото, след което му поднесе малка кутия с панделка:

-         Честит Рожден ден, скъпи мой! Пожелавам ти да си винаги така напорист, всеотдаен, страстен, но най-вече да си ми жив и здрав, за да бъдеш до мен завинаги – каза тя и го целуна подавайки му кутията.

-         Благодаря ти любов моя  – каза Макс и след като разтвори малката червена кутийка видя в нея златно ланче и малка дървена икона на Дева Мария.

-         Нека светата дева те закриля винаги, носи тази икона в портмонето си, за да бъде винаги с теб, а това ланче ще поставя на врата ти, за да ти напомня, че вече си обвързан с мен – каза тя жизнерадостно.

-         Благодаря ти, любов моя – целуна я той и двамата започнаха да се подготвят за предстоящия празник.

В службата Макс бе събрал всички колежки и господин Сабадеро за да ги почерпи със сладки, безалкохолно и куп други неща които заедно с Мери бяха напазарували. Те му подариха една голяма картина с планински пейзаж, а на гърба й всеки един от тях бе написал своето пожелание към него. Целият ден премина във весел и закачлив смях, като на следобедната почивка двамата с Мери посетиха стария Дон Мигел, за да го почерпят и поканят за гала вечерята в дома на Макс. Трябваше им малко време докато го убедят, но Ернанда, която в този миг се настани до тях обеща да минат с Рафаел и да го закарат до там.

Вечерта наближаваше с пълна силна, а двамата влюбени нямаха и миг спокойствие. Подреждаха голямата маса в хола, редяха чинии, прибори, Макс се вихреше в кухнята и приготвяше чудни блюда, като специално за Родриго той бе поръчал в един ресторант да му приготвят патица по Пекински. Навън вече се бе стъмнило когато започнаха да идват гостите в уречения час. Един след друг пристигнаха Ернанда с Рафаел и стария Дон Мигел, а след това и Жан Франсис със съпругата си. Точно се канеха да влизат когато се чу клаксона от колата на Родриго и всички се спряха на предната веранда в очакване. Фаровете на синьото му БМВ осетиха чакъла и след като направиха лек завой спря точно пред входната врата. Макс не вярваше на очите си, защото на една платформа отзад Ро дърпаше червено БМВ 318. В този миг всички в един глас извикаха:

-         ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, Макс!

-         Това е подарък от всички нас – започна Жан Франсис ерудирано.

-          Естествено идеята бе моя – продължи Родриго, който бе прекъснат от Мери

-         Но цялата организация я направих аз.

-         Тази кола не е нова, втора употреба е, но е сервизирана и е в

много добро състояние. Решихме, че ако не ти я подарим, ще продължиш да се возиш с онази бръкма в гаража ти – продължи Ро – а сега вече ще имаш семейство и ще се наложи да я приемеш, за да може Марибел да се вози удобно и сигурно, а не да се измъчва в онази двуместна кабина.

-          Приятели благодаря ви! Не знам какво да кажа, аз наистина се радвам, че ви има. Много ви благодаря, Мери, Жан, Ро, Ернанда, Рафаел, Дон Мигел и вие ли участвахте? Хайде, заповядайте вътре, хайде! – подкани ги Макс.

Пред гостите се разкри удивителна атмосфера, създадена от Макс. В средата на дневната имаше разположена голяма маса с много столове, облечени в бяло покривало. Самата маса бе застлана с чисто бяла покривка и отрупана с чинии, прибори, две големи пълни слатиери, няколко вида питиета и чудесен букет от цветя, майсторки подреден и разположен в средата лично от Мери. При вида на подредената трапеза, Жан възкликна: „Казах ли ти, че следващият път когато ти дойда на гости ще ме посрещнеш с жена до рамото си?” - при което Макс призна и всички се настаниха на трапезата, а Мери поднесе на Макс малка кутия.

-         Но аз вече получих твоят подарък скъпа моя? Какво е това? – запита той заинтригуван и не малко притеснен.

-         Това е едно малко подаръче за теб от мен, тъй като за моят рожден ден и аз получих купища дарове от теб кой от кой по-хубав, сметнах за редно да се опитам поне малко да се реванширам. Хайде отвори го – подкани го тя.

-         Добре – когато Макс отвори капака на кутията онемя. Лицето му пламна от притеснение и радост, а очите му се напълниха със сълзи на щастие. Гостите недоумяваха какво се случва и каква бе тази непредвидена изненада, но съвсем скоро той извади от вътре две дървени рамки, едната от които имаше снимка на Макс и Мери - направена в Палма де Майорка, на която Макс я бе вдигнал на ръце като булка. На втората рамка имаше само лист с надпис „Погледни гърба на рамката”. Той обърна и видя продълговат тест за бременност, на който бе изписан знака „+” – Мери? Ти, ти, ти… - запъна се Макс.

-          Първата снимка на която сме двамата е, за да помним винаги моят рожден ден и началото на нашето съвместно съществуване, а втората празна рамка е за да поставим след 9 месеца снимката на нашето дете. Бременна съм Макс – каза Мери сияейки от щастие, а от очите и на двамата рукнаха сълзи. Те се вкопчиха в обятията си под аплодисментите на всички, които дружно им се радваха.

-          Господи Мери, ти си… аз ще… Това е невероятно! Ще ставам баща! Не мога да повярвам, това е най-хубавият миг в живота ми – крещеше Макс и не можеше да си намери място от щастие. Обикаляше всички, прегръщаше ги и им казваше – Ще ставам баща! – излезе с такава скорост на предната врата и с пълно гърло изкрещя – ЩЕ СТАВАМ БАЩА!

В този миг се чу изстрел и Макс падна покосен до входната врата. Мери пребледня от страх и се втурна с викове към него: „МАКС! МАКС! МАКС!”  всички се стекоха да видят какво става, а Ро веднага щом се показа се заозърта, за да види откъде бе дошъл изстрела, но в тъмнината която цареше навън не можеше да се види нищо. Макс лежеше пред входната си врата, а бялата му риза бе станала червена и подгизнала от кръв. „Куршумът го е уцелил в рамото. Ще се оправи.” Каза Жан и побърза да набере 112. Дон Мигел издърпа Ро встрани и му каза нещо, което го накара да влезе в къщата и да се появи след минута с комплект за първа помощ. Старецът свали сивото си сако и го положи под главата на Макс. Мери стискаше ръката му и плачеше с горчиви сълзи и нареждаше: „Не ме изоставяй Макс, обеща ми! Не ме оставяй! Обеща да си до мен! Това дете ще се роди и баща му ще го поеме пръв на ръцете си. Стани Макс. Стани! Не затваряй очи!” Сълзите й капеха по блузата му, а Ернанда и Инез напразно се опитваха да я успокоят. Мери трепереше цялата, но щом видя как Дон Мигел затвори ризата му и взе малък скалпел от аптечката, която Родриго бе донесъл, тя го помоли през сълзи: „Спасете го Дон Мигелито! Моля ви! Спасете моя Макс! Не го оставяйте да умре!”, а възрастният старец, който вече разрязваше областта в която бе попаднал куршума промълви едва: „Той ще се оправи, дете мое! Куршумът не е проникнал надълбоко. Ще се оправи! Имай вяра!” Всички се баяха надвесили над Макс, който лежеше и вече губеше съзнание. Той ту отваряше очи и поглеждаше към Мери, ту отново ги притваряше. Опита се да събере сили и стискайки ръката й той прошепна: „Обичам те, Мери! Ще спазя обещанието си” след което припадна. „Макс, Макс! Събуди се Макс! Дон Мигел, какво става” – запита го отчаяно тя. „Спокойно дете мое, извадих куршума и сега ще промия раната. Ще се оправи. Припадна заради болката.” Щом каза това се чу звука от сирените на линейките. Двама санитари поеха Макс и го поставиха на носилката, а Дон Мигел им обясняваше в движение, че куршумът е изваден и трябва само да се стабилизира. Мери се качи заедно с Макс в линейката, а Родриго тръгна след тях заедно с Дон Мигел.

Жан Франсис и останалите затвориха вратата и след като заключиха имението се качиха в колите си потегляйки с бърза скорост към болницата. Щом пристигнаха Жан попита на гишето срещу входната врата къде е Максимилиано Родригез. Възрастната дама му обясни, че в момента го оперират и се намира надолу по коридора в дясно. Цялата група се отправи натам и щом свиха зад ъгъла по белия коридор, покрит с мраморни плочки и разположени носилки по краищата, те видяха Мери, която крачеше нервно напред-назад, а Родриго и Дон Мигел бяха свели глави, седейки на пейка в коридора. Ернанда се затича към Мери и прегръщайки я започна да се опитва да я успокои.

-         Мери, как е той? Има ли новини от докторите?

-         Оперират го в момента. Една от сестрите преди малко каза, че е в стабилно състояние за момента, но куршумът е нарушил целостта на раменната му става. – каза Мери, като гласът й звучеше притеснено и напрегнато.

-         Ще се оправи скъпа, той е силен. Ще се оправи. Ти не се тревожи! – опита се да й вдъхне кураж Ернанда – Ние заключихме имението, ето ти ключовете да не ги забравя – каза тя в опит да я разсее малко.

-         Да, благодаря ти – отвърна Мери.

В този момента Родриго се изправи и отиде до Жан. Двамата се разговориха на тих глас и леко встрани от останалите, като след това шефът му само кимна одобрително с глава и изчезна нанякъде. Рафаел отиде при Ернанда и Мери и се опита да им вдъхне кураж. Точно когато Ро  тръгна към формиралата се групичка се появи главният лекар и всички се втурнаха към него.

-         Докторе, как е той? Ще се оправи ли? – първа успя да попита Мери

-         Спокойно! Той е вън от опасност – отговори той.

-         Слава богу – отдъхна си Мери.

-         Но ще трябва да носи препаска на рамото си поне седмица, защото куршумът е засегнал раменната става. За щастие той е извадил късмет, и то голям, само 5 сантиметра по-нагоре и е щял да бъде смъртоносен в сънната артерия. Но както казах, ще се оправи.

-         Господи! Благодаря ви докторе – каза тя разтреперана и стисна ръката му.

-         Не благодарете на мен, а на този, който е извадил куршума навреме. Ако бе закъснял с минута е можел да не си движи ръката повече.

-         Как така – попита Жан, който в този момент се появи отнякъде.

-         Там където е бил заседнал куршума минава нерв инервиращ раменните мускули. При вдигането му  или само леко подместване е имало опасност от засягане на този нерв, но слава богу е бил изваден на време.

-         Благодаря ви, докторе! Кога мога да го видя?

-         Вие роднина ли сте му? – попита той.

-         Годеница – отговори Мери.

-         След малко ще бъде настанен в стая и ще можете да го видите. Сега ме извинете.

-         Много ви благодаря – каза през сълзи Мери – Дон Мигел, вие го спасихте. Чухте ли какво каза докторът, само малко да се бяхте забавил и е можел…

-         Успокой се дъще. Всичко е наред. – каза със спокоен глас възрастния човек, прегръщайки разплаканата Марибел.

Мери стоеше пред стаята в която закараха Макс и чакаше сестрите да й позволят да влезе. Въпреки успокоителните думи на доктора, че ще се оправи, тя не спираше да чувства тежест в гърдите и да се притеснява. Бяха й обяснили, че ще е в упойка почти до утре сутрин й че може да си отиде у дома ако иска и да дойде направо тогава, но тя категорично отказа. Ернанда, Рафаел, Жан и Дон Мигел си тръгнаха и дадоха дума утре сутрин да дойдат отново. При нея остана само Родриго, който бе категоричен, че по никой начин няма да я остави.

След като им позволиха да влязат и останат при него пазейки тишина, Ро и Мери седнаха на столове разположени отдясно на леглото. Ро бе привел тяло напред вкопчил пръстите на ръцете си и подпираше с тях главата си, а Мери държеше ръката на Макс и се опитваше да успокои сърцето си, което биеше лудо при вида на нейния любим  с всичките системи закачени по него. Родриго се опитваше да си обясни кой може да е сторил това. Прехвърляше в главата си всичко което се случи, как чу изстрела и видя приятеля си да пада, как излезе малко след Марибел и започна да се озърта откъде бе произведен той. Не успя да си отговори кой би могъл да има зъб на Макс толкова, че да го иска мъртъв при това на рождения му ден. Успокояваше се с това, че Жан Франсис бе уредил полицията да не се намесва в случая. Родриго го бе срах да не би случайно да разберат за истинската самоличност на приятеля му. Именно затова той го бе помолил за съдействие, като шефът му бе приел без да задава излишни въпроси и да любопитства.

Нощта мина бавно и мъчително за Мери, която не изпусна от поглед Макс, седнала на стола и държейки ръката му.  Ро бе излязъл за кафе и точно влизаше в стаята когато видя как приятелят му отваря очите си, а Мери през сълзи промълви:

-         Макс, скъпи! Ще се оправиш! Всичко е наред! Любов моя! Обич моя! Ти се върна при мен.

-         Дадох ти обещание и държа на думата си – успя да каже едва, едва той.

-         Знаеш ли колко ни изплаши? – каза Ро приближавайки се към леглото.

-         Радвам се да видя двамата ми най-близки хора до мен – каза Макс.

-         Ще се оправиш скъпи! Доктора каза, че всичко ще бъде наред. Утре ще те изпишат и ще си почиваш седмица у дома, а аз ще се грижа за теб неотлъчно – каза през сълзи Мери гледайки го право в очите.

-         Обичам те Мери! Благодаря ти, че те има и си до мен.

-         И аз те обичам, скъпи мой Макс – изрече тя и го целуна внимавайки да не притисне някоя от системите.

В този миг вратата се отвори и вътре влязоха всички останали: Ернанда, Рафаел, Дон Мигел и Жан. Носеха букет от цветя и кутия бонбони. Мери постави цветята във ваза, която Ернанда й подаде напълнена с вода и я постави на масата до главата на Макс. Старият Дон Мигел започна пръв:

-         Изплаши ни момче, но щом на лицето ти грее усмивка, значи ще те бъде!

-         Как няма да грее усмивка, като всички хора които обичам са тук сега.

-         Скъпи, именно Дон Мигел извади куршума от рамото ти – каза Мери прегръщайки силно възрастния мъж.

-         Знаех си, че рано или късно ще направи така, че вечно да съм му задължен – каза Макс и усмивката грейна на лицето му.

-         Е, нищо работа, просто когато човек е живял колкото мен поназнайва туй-онуй – каза скромно Мигел.

-         Не бъдете скромен, Дон Мигелито. Чухте доктора, ако не сте бил вие кой знае какво да се е случило. Вечно ще съм ви благодарна – каза Мери

-         Ро, ами имението? – обърна се Макс към приятеля си, като истинската причина за въпроса му бе дали полицията е разбрала. Ро долови посланието му, без да бяха нужни много думи и му отвърна шеговито.

-         Ти за имението не мисли сега, сеньор Франсис се погрижи за всичко, а пък Ернанда е подредила и почистила, а доколкото разбрах и нахранила твоите пернати приятели. Между другото съжалявам, че заради мен е трябвало да се лишиш от една от патиците, видях патешкото по Пекински снощи. Сега си мисли за това - кога ще продължим купона, а не мисли за другите неща.

-         Ще те разочаровам Ро, патешкото по Пекински е от ресторанта, но за купона ще го имате, само да се махна от тази болница. Много ви благодаря на всички и безкрайно много се извинявам, че ви притесних така.

-         Вината не е твоя Макс – каза Жан – случват се такива неща. Сега оздравявай по-бързо, че като ви слушам за патицата по Пекински почнах да огладнявам.

-         Благодаря ти Жан, наистина много ти благодаря – каза Макс и се разчувства. Сълзите напираха в очите му, но той преглътна, пое въздух и продължи – Не искам да ви бавя, сигурно си имате работа. Отивайте да си почивате, аз ще се оправя. Ти също скъпа. Не си спала цяла нощ, имаш нужда от почивка, моля те.

-         Никъде няма да ходя. – категорично и строго каза Мери – на милиметър няма да се отделя от теб.

-         Казах  ли ти на летището Макс: СИЛНА ЖЕНА – изкоментира Жан.

-         Хайде да го оставим да си почива – пое инициативата Родриго.

-         Скъпа, моля те, имаш нужда от почивка – обърна се Макс към Мери – бодувала си цяла нощ. Иди и се наспи.

-         Да, Мери – подкрепи го Ернанда – Цяла нощ си била тук, хайде ела с нас, ще те оставим където пожелаеш в твоя апартамент или в имението. Ще се наспиш, ще отпочинеш и довечера ще дойдеш пак.

-         НЕ! Казах НЕ! – повиши тон Мери – Никъде няма да ходя. Ще съм до него. Ще съм до годеника си, до мъжа, който така силно обикнах и без който не мога да живея. До мъжа, от който ще имам дете! Няма да се отделя от теб Макс – каза тя и го целуна.

-         Но скъпа, след като теста е показал, че си бременна не мислиш ли, че е редно да си почиваш. Достатъчно стрес преживя. Иди в апартамента си, моля те. Вземи си душ, полегни малко, а после пак ще дойдеш! Аз съм тук, нищо няма да ми се случи. Повярвай ми!

-         Виж, Марибел – обърна се към нея Дон Мигел – аз нямам работа днес, ще остана тук, а ти като си отпочинеш ела.

-         И аз ще остана малко – каза Жан.

-         Ами… - задвоуми се тя – не знам. Не искам да се отделям от теб, скъпи – каза Мери.

-         Няма да се отделяш, аз ще съм с теб – каза Макс и докосна колието което й бе подарил за рождения й ден със златното сърце и неговото име, изписано на него – и ти ще си с мен.

-         Да, и аз ще съм с теб – каза Мери и постави в ръката му малката икона на Дева Мария и ланчето което тя му подари – Скъпи, ще отида у дома, ще взема душ и ще се опитам да поспя малко щом настояваш. След това ще отида до имението ти, ще нахраня пернатите ти приятели, ще оправя и довечера ще съм при теб. Обещавам ти!

-         Спокойно мила моя. Аз ще съм тук. Всичко ще бъде наред. Моля те иди и си почини. Ро, ще я откараш, нали?

-         Иска ли питане! – каза весело той – ти се оправяй, а аз утре ще дойда да те взема. Докторът каза, че сутринта ще те изпишат, но днес си още под упойка и са ти дали някакви силни хапчета, та за това се налага да им погостуваш.

-         Скъпи мой, моля те ако има нещо веднага ми звънни. ВЕДНАГА – каза притеснена Мери и го целуна по устните.

-         Спокойно, Дон Мигел ще е до мен, а и Жан също. Ще си поговорим с тях. Ще те чакам. Обичам те любов моя!

-         Казах ти Макс, тя е силна жена – започна Жан, веднага след като всички останали излязоха и останаха само тримата с Дон Мигел – Ще се оправиш, не се тревожи. Не исках да говоря пред другите, но Ро ме помоли да уредя въпроса с полицията. Бъди спокоен, няма да те разпитват. Имам аз там един приятел, той приключи случая и изтри всичко. Не знам защо бе така важно за Ро, но явно имате причина.

-         Виж, Жан! Аз трябва да ти обясня някои неща, а и на теб Дон Мигел.

-         На мен няма какво да обясняваш, синко – каза възрастния мъж – За мен ти си като син, който никога не съм имал. Опознах те толкова добре, че дори без да ми казваш, знам какво се таи в душата ти. Така като гледам сеньор Франсис също се е досетил.

-         Наистина ли? – запита ги Макс като замижа с очи при болката която изпита в рамото.

-         Макс, ясно ми е че не си роден в тази страна. Аз също не съм – каза Жан – Имал си причини да избягаш от миналото си. Предполагам, че е било заради жена, заради несполуки и липса на подкрепа. Уважавам тайната ти защото пред мен ти бе честен. Даде дума, че ще оправиш компютрите и ги оправи. Не започна да се пазариш за пари, за услуги, а просто стана, отиде, оправи ги и си тръгна! Малко хора са като теб, да знаеш! Аз съм минал по сходен на твоя път, когато станах на 21 избягах от дома си, защото родителите ми бяха властни. Зарекох се да не ги видя повече докато съм жив и до този момент съм спазил обещанието си.

-         Жан, аз…

-         Знам, момче! Знам! – прекъсна го той.

-         Аз наистина трябваше да избягам от миналото си. Преживях много, за да постигна спокойствие. Учих денонощно езика докато го усвоя перфектно, работех като вол каквото ми паднеше, но оцелях и се справих. А сега, когато най-сетне намерих любовта и жената на живота си някой се опита да ме убие!  - каза Макс, а кафявите му очи се напълниха със сълзи.

-         Синко, когато навремето пристигна тук в Сабадел, карал ли си се с някой? Имал ли си вземане даване с лоши хора? – запита го бащински старият Дон Мигел.

-         Не! Никога не съм изпадал в спор с хората в тази страна и този град, а съм убеден, че никой от моето минало не би ме открил тук. Най-вероятно е някой луд. – каза той

-         Макс, ако искаш мога да ти уредя охрана пред стаята – каза Жан.

-         Не, няма да е необходимо. Всичко ще е наред

-         Ама и ти си силен характер, не само Мери – потвърди шефа му след тези думи – хайде аз ще ви оставям, че ме чакат задачи за вършене. Оправяй се бързо, за работата не се тревожи, засега всичко работи. До скоро Макс и ако имаш нужда от помощ не се колебай да позвъниш!

-         Много съм ти признателен, Жан Франсис! Ще ти се реванширам, обещавам!

-         Ти се оправи и ме покани да довършим купона у вас, това ще е достатъчен реванш за мен.

-         Имаш го! – каза Макс и го изпрати с поглед.

-         Дон Мигел, преди време ми казахте, че в това имение има нещо специално. Какво имахте предвид – попита го той, веднага след като Жан излезе от стаята.

-         Ще ти разкажа синко, ти легни и си почивай. Беше преди много, много години – започна сякаш разказваше приказка той – още помня как изглеждаше старата сграда. Каменните основи се виждаха и бяха покрити с бръшлян, който се катереше по стените. По онова време там живееха работниците от „Торро Маестро”, мисля че съм ти разказвал за тази огромна ферма от която сега са останали само основите. На времето беше великолепно направена и добре поддържана. Намираше се на около 10 километра на север от твоето имение. Около нея бе пълно с подобни малки имения в които живееха работниците грижещи се за биковете, за конете, изобщо за всичко по фермата. С времето повечето от тях бяха продадени, а новите собственици ги разрушиха до основи, извисявайки там модерни къщи. В това имение спяха работниците от кухнята и градинарите. На долния етаж имаше огромно огнище, а около него бяха разположени столове и маси. Всички спяха на горния етаж, а ако имаше гости ги изпращаха или в обора или в мазето. Така и не разбрах защо зазида входа на мазето, но това е друга тема. През онези години всеки месец имаше голяма корида, а това означаваше повече работа за служителите, но и повече пари. Аз често пътувах с влаковете в онези години, но през есенните месеци обикновено ни пускаха отпуска. Ходех във фермата да заработя нещо допълнително. Тогава се запознах с едно младо момче, той бе на 18, работеше като ратай във фермата, но бе влюбен в съпругата на един от градинарите. Караше ме да го покривам докато идваше в имението и правеше любов с нея. Не след дълго съпругът й разбра за измяната. Стана голям скандал, почти преби жена си до смърт и започна да преследва момчето. То обаче избяга. Хората говореха тогава, че се скрил в планините и нощем се виждал тайно с нея в долината където тече реката. В онзи ден, в който той изчезна обаче, съпругът на жената в която момчето бе влюбено закле съпругата си да не проговори докато не му се извини и не му роди дете. Тя обаче бе опърничава жена и въпреки, че бе с 10 години по-голяма от момчето също бе влюбена в него. Опита се да избяга на два пъти, но след като не успя се обеси на едно дърво, което май вече го няма, беше в дъното на двора точно където започва долината. Момчето видяло всичко, защото се било скрило в храстите по-надолу. Намерило бележката която тя оставила, че не може да живее без него, че ще сложи край на живота си след като не може да е с него. Докторите които прегледаха тленното й тяло след това казаха, че била бременна. От онзи ден на сетне всеки който живееше в това имение или изчезваше, или биваше убит. Някой казват, че момчето от историята е още живо, други пък твърдят, че това е проклятието на имението „Амадор” – така се казваше тогава това имение. Името му дойде след тази случка от латинското Amator – любовник. Ето затова навремето ти казах, че имението ти е прокълнато, ти обаче махна табелката с името му, промени коренно лика му и всичко стана много по-красиво. Не се впечатлявай от тази история Макс, това е само една случка от някогашния живот.

-         Сигурно сте прав, Дон Мигел. Определено ще съм по-внимателен, обаче занапред. Исках и още нещо да те попитам.

-         Кажи момче – отвърна старият мъж, седнал в близост до леглото му.

-         Откога знаеш, че не съм коренен жител? Как разбра? – запита притеснено той.

-         Още когато дойде разбрах. Лицето ти, Макс! Лицето ти тогава бе различно, издаваше те. Ако сега те видех за пръв път нямаше да разбера лесно, но тогава, ти бе различен. Вече си се слял с местните, един от тях си.

-         Смяташ, ли че може този който стреля по мен да е момчето от легендата, как се е казвал той между другото?

-         Мисля, че името му бе Армандо, но може и да бъркам, всичко се случи толкова отдавна, преди 30 и повече години, а паметта ми изневерява вече.

-         Дон Мигел, разбрах че сте дал едни книги на Марибел – започна да говори Макс – Мога ли да узная стои ли някой друг зад всичко това или е просто един от вашите трикове?

-         Виж момче, Преди време Марибел и Ернанда седяха в пицарията ми. Ернанда я попита нещо, не чух какво, но видях как Марибел се изправи, остави пари за сметката и си тръгна. Когато отидох там и попитах Ернанда какво се бе случило, тя просто отговори: „Попитах я докога ще живее в самота”. Стана ми болно, че хубава жена като нея живее и се врича в самота. Тогава казах на Ернанда, че ще помогна на приятелката й. Затова когато дойде момента й дадох книгите.

-         Дал си и моята книга, нали?

-         Да, и нея дадох, въпреки молбата ти, за което се извинявам. Направих го защото видях сходството в съдбите ви. Вие търсехте това което другият вече имаше. Търсехте се, живеехте в един град, търсехте се и не се намирахте. Знаеш ли колко много пъти сте се разминавали за по минута-две в моята пицария? Нямам вече толкова коса в главата. Макс, прости ми ако съм сгрешил, но аз наистина вярвам, че тази жена те обича безумно много. Не видя ли сам? Не се ли убеди?

-         Убедих се Дон Мигел. Вярвам че е така, въпреки, че все още не мога да си обясня, как е възможно. Та ние с нея се познаваме едва от два-три месеца.

-         Няма значение от колко време познаваш жената на сърцето си, щом всяка клетка от теб крещи с пълно гърло, че иска точно нея. – каза стареца.

-         Не смяташ ли, че избързвам малко с това предложение за брак, което й направих? – попита го Макс.

-         Според мен дори си закъснял! Аз се ожених за съпругата си Доня Палома два дни след като се запознахме. Няма значение времето, няма значение мнението на хората, нито порядките на обществото, важното е да слушаш сърцето си, Макс. Щом сърцето ти казва че това е жената която си търсил, значи е така.

-         Не мога да си обясня как се получи така, че сънувахме един и същ сън с нея. Винаги съм гледал на тези неща доста повърхностно.

-         Аз също не мога да ти обясня за сънищата, синко. За съжаление и за мен те си остават пълна загадка. Възможно е вътрешно и подсъзнателно да сте се търсели или пък е божие дело.

-         Ех, Дон Мигел! Ако не бяхте вие сега нямаше да съм тук. Никога няма да забравя добрината ви.

-         Какво толкова направих момче, просто извадих един куршум?

-         Не е така и го знаеш по-добре от мен. Ти ми помогна да открия любовта в лицето на Марибел. Ти ме научи как да се контролирам и справям с проблемите.

-         Нищо работа, момче. Ти просто бе добър ученик.

Мери се прибра в апартамента си, но в мислите й бе само Макс. Не можеше да си обясни кой би желал смъртта му, та от както го познава той се е държал любезно и мило с всички. Реши да се опита да се отпусне във ваната си и събличайки дрехите си направо на пода в банята, тя влезе в топлата вода. Изсипа малко шампоан и започна да натрива тялото си с ръце. Ръцете, краката и гърба й бяха така напрегнати, че мускулите не спираха да пулсират и съкращават. След няколко минутен масаж, който си подари, тя почувства леко облекчение в крайниците си и се изпъна блажено в пълната с мехурчета и топла вода вана. Отпи от чашата с мляко, която си бе поставила на подноса и отпусна главата си назад, поставяйки ръце върху стомаха си. „Искам това дете от теб Макс! Искам да бъда майка отново, както и твоя жена! За първи път съм с мъж който истински обичам и към който тая най-чисти чувства, а след като видях как ти ми отвръщаш със същото няма да позволя на нищо да застане между нас, било то част от миналото или нещо друго. С Густаво ходихме почти 3 години преди той да се осмели да ми предложи брак и при това аз трябваше да му подскажа. Той никога не се бе държал така мило с мен, така нежно и любезно, не ме караше да се чувствам желана и обичана, нито дори истинска жена. Той просто ме приемаше за даденост, докато ти Макс, ти ме караш да подивявам всеки път когато ме погледнеш или докоснеш. Дано нямаме повече проблеми като този, за да можем да се насладим на времето в което твоето дете ще расте вътре в мен. Ако до 5 дни не ми дойде, значи теста е верен и ще се наложи да отида на лекар за потвърждение.” Говореше си на глас Мери, опитвайки се да успокои измъчената си и притеснена душа. Точно когато излезе от банята мобилният й телефон позвъня и тя се втурна да отговори.

-         Ало, Макс? Добре ли си? – извика тя в слушалката скорострелно.

-         Хей, Мери! Аз съм Ернанда! – чу се в слушалката.

-         Господи Ернанда, изкара ми акъла!

-         Спокойно скъпа, исках само да те проверя дали си добре? Чух се с Дон Мигел и той каза, че Макс е заспал и си почива.

-         Радвам се да чуя това. Аз тъкмо излизам от банята, изчакай така на слушалката докато се облека, моля те – каза Мери и поставяйки телефона на леглото си облече набързо бял памучен халат – Готова съм. Благодаря ти за всичко Ернанда, наистина. Много ми е притеснено и искам да ти се извиня, ако съм прекалила малко.

-         Я стига. Разбираемо е. Ти по-добре ми кажи как се чувстваш? Наистина ли си бременна, скъпа? Кога се случи? – заразпитва я Ернанда знаейки добре, че само така можеше да отвлече вниманието й за миг от стрелбата по Макс.

-         Ами да, направих си тест вчера и той се оказа положителен. Реших го спонтанно когато Макс ми предложи. Ще се радвам, ако отново бъда майка мила моя, а само като си спомня радостта на Макс когато научи – каза Мери и се разплака.

-         Хей, стига де! Не плачи сега. Жив е, ще го изпишат утре и ще бъдете заедно цяла седмица. Чу какво каза лекаря, че ще трябва да си почива няколко дни докато му се възстанови рамото, а ти ще си до него и ще му помагаш с възстановяването. Знаеш л,и не сме говорили досега за това, но как така се реши изведнъж да станеш отново съпруга и майка, та ти отричаше всички тези неща до преди три месеца. Какво се промени така изведнъж, че склони на подобна стъпка? Нали щяхте да си дадете време да се опознаете, да свикнете с другия?

-  Не знам Ернанда, аз самата не мога да си го обясня. Права си до преди да срещна Макс не исках нито да чуя, нито да видя мъж, не дай си боже сватба или деца. Обаче в него има някакъв особен магнетизъм, той е като мъжът, който винаги съм желала и искала: внимателен, нежен, любящ, винаги ме обсипва с безброй много комплименти и внимание, а пък да видиш само колко се радва като ми подари нещо, макар и дребно. Аз не знам какво точно се случи тогава, но щом видях пръстена нещо в мен изкрещя ДА! И това беше! Това бе повратния момент в нашата връзка, защото се оказа че и двамата сме искали да направим точно това. Разбираш ли?

-         Не особено… - каза Ернанда

-         Ами нека ти го кажа така, с Густаво ходихме 3 години преди да се стигне до сватба и какво спечелихме, а? Изморихме се през тези години, свикнахме и се приемахме като даденост. Не съм ти казвала, но дни преди катастрофата се бяхме скарали с него и дори говорехме за развод. За това си казах, че е по-добре тези неща да се случат в началото на връзката докато и двамата сме в огъня на дивата любов, за да можем да се насладим напълно един на друг. Убедена съм, че така ще създадем по-здрави връзки и отношения помежду си, а както се оказа Макс е съгласен с мен. Чувствам се щастлива с него скъпа и до преди инцидента си мислех да се пренеса да живея при него, но сега вече започвам да обмислям вариант да го убедя, че тук ще е по-добре за двама ни.

-  Знаеш ли, Мери, аз се радвам за вас. Ти винаги си била импулсивна и мъжете трудно устояваха на тази ти черта в характера. Когато ходеше с Густаво, аз не спирах да ти повтарям, че той няма да издържи на силния ти нрав, няма да успее да те пречупи, но пък и няма да се предаде ти да го командваш. Спомняш ли си?

-         Да, така беше скъпа. Права си.

-         Точно така. Именно за това сега се радвам за теб и Макс. Той е добър и внимателен, виж само как се бе подготвил за твоя рожден ден, а също и за своя. Права си, че е по-добре да направите тази решителна крачка докато сте още в еуфорията на вашата връзка, но дали си успяла да опознаеш този човек достатъчно добре, за да му имаш такова доверие? Виж че стреляха по него? Знаеш, че го харесвам, затова не ме съди прибързано, но все пак говорили ли сте за миналото което всеки от вас носи на плещите си?

-         Разбирам загрижеността ти, но ти дори не подозираш що за човек е Макс. Още след като ми предложи брак в онзи страхотен хотел той ми заяви, че щом се приберем ще ми разкаже всичко за миналото си. Така и стана. Още в неделята седна и ми обясни всичко за себе си, а след това и аз го запознах с моето положение и минало. Не мога да ти кажа повече от това, но само ще спомена едно нещо – той е един невероятно силен характер, който е минал буквално през ада, за да намери спокойствие и истинска любов.

-         Какво искаш да кажеш с това, че е минал през ада? Що за човек е той? Разкажи ми де? – заразпитва я Ернанда.

-         Не мога да ти кажа, скъпа. Той ми довери тайните си, а те трябва да останат тайни. Аз му вярвам и не бих предала доверието му на никоя цена. За мен той ще бъде винаги една загадка и мистерия, защото дори и да ми сподели миналото си, пак имам усещането, че не зная всичко за него, но така е по-интересно дори. Така се засилва желанието ни един към друг, страстта ни.

-         Ти си знаеш скъпа. Щом сте говорили за миналото си iсте се приели такива каквито сте, щом се обичате и искате да създадете семейство аз мога само да те подкрепям и помагам. Пак ти казвам – създадени сте един за друг мила моя, а като гледам как силно се подкрепяте дори започвам благородно да завиждам на силната обич помежду ви.

-         Благодаря ти, Ернанда. Сега ще ме извиниш, но искам да поспя малко, че да мога привечер да отида при него.

-         Разбира се, Мери. Ще ти звънна към 18 ч за да те откарам до имението му, ще ти помогна да почистим това-онова и после ще те закараме при него.

-         Благодаря ти, миличка! До по-късно!

Мери се настани удобно в леглото си и успокоена след разговора с Ернанда заспа на мига. През това време Родриго бе отишъл до имението на Макс, за да почисти кръвта пред входната врата. Сметна за необходимо да стори това преди да дойде Мери и да се разстрои. След като старателно почисти всичко, изми плочките с препарат и вода, той тръгна да огледа имението за следи от стрелеца. Къщата бе разположена така, че който и да бе стрелял по Макс е трябвало да се намира или точно срещу входната врата покатерен на някое дърво, или да е бил в ляво от сградата, защото от дясно имаше стръмен наклон и нямаше как да се покрие там. Ро закрачи бавно, като очите му оглеждаха внимателно всеки детайл от картината. До дървената ограда обграждаща цялото имение той не откри никакви следи, затова реши да излезе извън границите на имението. Премина през входния портал, като за миг се спря и прецени, че ще е добре да се сложи врата, а не да стои така открит за посетители. Отправи се вляво по калдаръма, като щом измина 10 метра се спря и слезе по застлания с есенни листа склон. В края на склона имаше малък поток, който през пролетта увеличаваше почти 5 пъти размера си, но сега можеше да бъде прескочен с лекота. Ро стъпи на един камък и с ловък скок прехвърли тялото си на отсрещния бряг. Придържайки се за тревите, лианите и клоните на дърветата, той се изкатери по склона и се заоглежда в основите на дърветата там. Търсеше гилза или някаква стъпка от крак. Точно се канеше да се откаже когато погледна към имението на Макс. Прехвърли в ума си точно как бе застанал той когато крещеше пред входната врата и прецени, че не е имало как да се стреля от тази позиция, а най-удобно би било до оградата  в дясно. Но стръмния склон там не позволява да се стои прав и който и да е бил е трябвало или да лежи на земята или да бъде чак на отсрещния баир до пътя. Ро отиде до имението и вкара новата кола на Макс през едната от общо двете врати на гаража му, защото до този момент тя бе стояла пред вратата на платформата. Ро заключи имението и след като отново огледа всичко закачи платформата за теглича на колата си и потегли. Щом излезе на асфалтирания път отби в страни от пътя. Излезе бързо от колата си и видя, че мястото на което се намираше даваше идеален изглед точно към входната врата на къщата. Ро погледна в калдаръма с който бе застлана отбивката в страни от пътя и видя следи от гуми. От десния джоб на якето си извади фотоапарат и като истински детектив направи няколко снимки на следите, вратата на имението и две стъпки от обувки.