Имението на страстта - Глава Осемнайста

Глава 18

Новата година донесе куп изненади за младото семейство. Още в първите дни на януари заваля сняг. Събитие, което рядко се случваше в този район, но което донесе много усмивки по лицата на жителите в Сабадел. Макс се премести да живее при Мери в нейният апартамент. Имението остана само. Кепенците на прозорците бяха затворени, мебелите бяха застлани с бели чаршафи и покривки, а камерите за наблюдение бяха включени. Така той можеше да го наблюдава от разстояния за евентуални проблеми. Двамата с Марибел бяха решили, че там ще отсядат за летните ваканции. Случката с нападателя уплаши силно Мери и тя изпитваше страх всеки път когато доближеше имението. За щастие всичко с бебетата бе наред. Изследванията показаха, че те са здрави и се развиват добре. Макс й предложи да продаде имението, но тя отказа под предлог, че на децата ще им трябва място за игра през лятото. Всъщност тя знаеше колко много значи това имение за него и сърце не й даваше да го раздели с имението му. Към края на зимата коремът на Мери стана още по-голям, а на нея й бе все по-трудно да ходи до работата, затова си взе отпуск, а не след дълго излезе и по майчинство. Макс се справяше много добре в службата. Модернизациите, които направи, новите технологии, които въведе – позволиха на фирмата да се развива конкурентно способно на пазара. Както самият Жан каза в една от срещите им „Приходите ни нараснаха много след включването на Макс в нашия колектив”. Всеотдайността му, упоритостта, с която изпълняваше задачите си и силата на духа му помагаха във всяка негова стъпка.

Пролетта отмина без особени проблеми за всички. Ето, че лятото започна с огромни горещини. Дон Мигел казваше, че лято, което почва с температури от 35 градуса през май, ще бъде много дъждовно в края на август. Доня Палома не му вярваше, но Мери и Макс се застъпваха за думите му, казвайки, че до момента нито една прогноза която той е правил не се е оказвала грешна.

В един хубав и слънчев юнски ден Макс бе в централния офис, заедно с Родриго и Жан. Тримата бяха седнали в кабинета на Жан и обсъждаха някои въпроси свързани с фирмата. Родриго бе назначен за отговорник на шофьорите и му се налагаше да пътува по-рядко, но за сметка на това имаше много работа по организация на курсовете, шофьорите и камионите в гаража. За човек като него, който бе свикнал да пътува много, това бе като живо наказание в началото, но след това той свикна. Макс бе неотлъчно до него и му помагаше с многото документация с която му се налагаше да се сблъсква. Срещата им бе точно към края си, когато телефонът на Макс позвъня.

-         Кажи скъпа? – каза той в отговор, като очакваше да чуе гласът на Мери.

-         Ало? Макс? Аз съм Ернанда!

-         Ернанда? Какво е станало? – попита той с треперещ глас и учудване.

-         Мери е в болницата. Ражда. – каза тя сподавено

-         Ражда? Но още е рано? Всичко наред ли е? Какво има? – разтревожи се той.

-         Има проблем с бебетата! Макс. Трябва да дойдеш тук, моля те. Тя има нужда от теб. – изплака Ернанда

-         Идвам веднага – каза той и скочи като попарен.

-         Какво има, Макс? – попита го Ро.

-         Мери! Ражда, но има усложнения.. – каза с насълзени очи и треперещ глас той.

-         Да тръгваме – извика Ро и скочи от стола си.

-         Бягайте – каза Жан – аз ще се обадя в болницата. Всичко ще е наред. Спокойно Макс.

-         Благодаря ти, Жан. – каза Макс и тръгнаха с Родриго.

Колата на Макс бе паркирана в близост до входа и той се насочи право към нея. Крачеше бързо, а сърцето му биеше с всички сили. За първи път Родриго виждаше приятеля си толкова разтревожен. Реши, че няма да му позволи да шофира в това състояние и взе ключовете от колата му щом я доближиха.  Бавареца се понесе с шеметна скорост към Сабадел. Разстоянието, което обикновено изминаваха за около 30 минути или час ако има задръстване, сега бе изминато почти за 10 минути. Професионалните умения на Ро оказаха влияние още на влизане в Сабадел, когато един неопитен шофьор ги засече. Новакът дори не бе погледнал в страни, а бе тръгнал да свива, когато Родриго рязко изви волана на колата и с отработено движение успя да избегне удара. Той погледна към Макс, който седеше до него. Приятелят му сякаш не видя тази случка. Той имаше празен поглед, силно умислен и вглъбен в себе си. „Добре, че не ти позволих да караш” каза си Ро и навлезе с бясна скорост и свистене на спирачките в района на болницата. Щом колата спря двамата изскочиха от нея като по команда. Влетяха във фоайето където видяха Ернанда.

-         Къде е? – успя да попита Макс за пъхтяно.

-         В операционната е Макс. Още не са казали какво е положението. – отговори тя.

-         Сестра! Сестра! – изкрещя Макс по една от сестрите, която излезе от операционната. – Как е съпругата ми? Как са децата? Всичко наред ли е?

-         Докторите правят всичко по силите си да спасят и тримата, господине. Моля седнете и изчакайте. Оплели са се в пъпната връв. Операцията ще е дълга. – каза сестрата и се забърза на някъде.

-         Как така оплели? Онзи ден на прегледа всичко бе нормално? Сестра? Сестра? – крещеше Макс.

-         Спокойно приятелю. Седни. Ще изчакаме. – опита се да го успокои Ро.

-         Няма да седя! Искам да вляза. – извика Макс и се втурна към вратата.

В този миг оттам излезе един от лекарите и го спря. Помоли го да изчака и каза, че правят всичко възможно. За момента и Мери и децата са добре, но ако не действат бързо може да се задушат, а Мери да не издържи на операцията.

-         За бога – проплака Макс – няма да търпя това – рече той и скочи като попарен.

-         Хей! Къде отиваш? Макс? Върни се! – крещяха Ро и Ернанда, но напразно.

С бърза крачка той се запъти към дъното на коридора където пое по стълбите за горния етаж. Щом измина 2 етажа по стълбите той отвори вратата и влезе в бял коридор. Почти нямаше хора там, само една две сестри с различни папки в ръце. Той се озърна набързо и щом видя надписа „ДИРЕКТОР” се запъти към стаята. Без да почука и без да поздрави, той мина през малкото антре, в което седеше нищо неподозиращата секретарка, която не успя да реагира изобщо. Отвори кожената врата и влезе в кабинета на директора.

-         Простете ми, че връхлитам така, сеньор. – Каза запъхтяно Макс – Но искам да ви помоля за съдействие.

-         Господин директор, аз… - засрича секретарката, която се появи в този момент.

-         Няма нищо, Ана-Мария. Ще говоря с господина – каза директора.

Мъжът, около 50-те, който седеше зад дървеното бюро изгледа Макс от глава до пети. Имаше вид на силно обезпокоен и разтревожен човек. Очите му бяха пълни със сълзи, а ръцете му потрепваха.

-         Седнете – каза учтиво той.

-         Не, благодаря! Ще остана прав – каза Макс и продължи – Извинявам се, че влетях така, но наистина е спешно. Съпругата ми я оперират и има усложнение с раждането. Никой нищо не ми казва, казаха само да чакам. Моля ви, помогнете ми. Не искам да я изгубя.

-         Успокойте се, сеньор

-         Макс

-         Всичко е наред. Убеден съм, че нашите лекари правят всичко по силите си, за да я спасят. Не се притеснявайте.

-         Вие не разбирате, аз усещам че нещо лошо ще се случи. Моля ви слезте долу с мен. Искам да съм до нея. Искам да съм там. Само вие можете да ми помогнете – моля ви! – когато изрече това от очите на Макс потекоха горещи сълзи – само нея имам на този свят. Не мога да живея без нея. Тя е всичко за мен. Искам да съм там и да държа ръката й.

-         Добре! Хайде да слезем и да видим какво се случва – каза директора и грабвайки бяла престилка излезе заедно с Макс.

Щом стигнаха до операционната видяха там Ернанда и Родриго, а до тях бяха Дон Мигел, Жан и Рафаел. Макс само кимна и заедно с директора влезе вътре в операционната. Щом преминаха през летящите врати се озоваха в помещение с дълга мивка, където директора му обясни, че трябва да се измие и да се екипира добре. Докато се миеше Макс не спираше да се моли на ум. След около минута двамата влязоха в операционната. Директорът прошепна нещо в ухото на единия от лекарите, който даде нареждане на сестрата в близост да покаже на Макс къде да застане. Макс клекна до операционната маса, на която бе Мери в близост до главата й. Там бе издигнат зелен чаршаф и той не можеше да види какво се случва, но можеше да държи ръката й. Хвана с треперещи пръсти ръката на която бе закачена една система и някакви жици и бавно я повдигна. Вгледа се в очите й. Тя бе в съзнание и примигна щом го видя. Той погали бавно челото й и прошепна: „Обичам те! Всичко ще бъде наред! Ще се справиш!”. Мери премигна един път с очи. Макс не спираше да й шепти и да държи ръката й.

Навън пред операционната приятелите им ставаха все по-нервни и нетърпеливи да разберат какво се случва. След като директора даде нареждания на лекарите да оставят Макс до съпругата му, той излезе. Веднага около него се спуснаха всички.

-       Тя е добре. – започна директора – в момента вадят едното бебе. Оплели са се в пъпната връв. Няма страшно. Другото бебе е добре, но ако не побързат с първото, може да се задуши. Макс остана до нея. Ще ви помоля да изчакате.

-         Докторе – започна пръв Жан – искам да ви попитам какви са шансовете на бебетата да оживеят.

-         Техните шансове са големи! По-големи от тези на майката.

-         Как така – сепна се Ернанда – какво означава това.

-         Има възможност да не издържи операцията. Още в началото е изпаднала в шок. Успели са да я стабилизират, но сърцето й е нестабилно. Може всеки момент да спре. В такива случаи се гледа първо здравето на майката. Но когато я вкарвали в операционната тя крещяла да спасят бебетата на всяка цена.

-         Г-н директор, може ли за момент – каза Жан и го придърпа встрани. След кратък разговор, който накара директора да се ококори, той го изпрати към стълбите.

-         Няма проблеми, сеньор! Всичко ще стане както желаете. – каза директора.

-         Какво му каза – попита Ро.

-         Казах му, че до 20 минути идва професор Пантоха от болницата в Барселона, за да помогне в операцията. Няма как да не се съгласи, те са учили заедно и той го познава много добре. – обясни Жан.

В болницата времето минаваше бавно. По коридорите се движеха както персонала, така и обикновени граждани всеки със своите проблеми и болки. В ъгъла на единия коридор групичката нервно чакаше някой от операционната да излезе, за да каже какво се случва. Ернанда плачеше и се опитваше да се успокои. Чувстваше страх да не изгуби приятелката си. Родриго не спираше да повтаря: „Не! Не може! Не може да свърши всичко така! Не и след всичко, което преживяха!”. Дон Мигел и Жан разговаряха леко встрани от останалите. Той обясняваше на Жан как тази сутрин е разлял кафето си, как сънувал някакви лоши сънища и го било страх, че ще се случи най-лошото. Жан се опита да го успокои, но уви неуспешно. Старецът не спираше да се вайка, че нещо лошо щеше да се случи. Напрежението в групичката нарастваше. Тревогите им, притесненията и страховете им се показваха с всяка секунда. Двадесет  минути минаха бавно, сякаш бяха 20 часа. Не само за тях, но и за всички вътре в операционната зала. По някое време вратата се отвори и отвътре излязоха две сестри носещи по едно плачещо бебе в ръце, а след тях се показаха и двамата лекари, които оперираха Мери.

-         Всичко е наред – каза единият от тях – бебетата са живи и здрави, а майката е стабилизирана.

-         Слава богу – въздъхнаха в един глас всички.

-         Здравейте, аз съм професор Пантоха – чу се глас до тях.

-         Здравейте, професоре – каза Жан – току-що ни казаха, че операцията е минала успешно.

-         Много се радвам – каза професора.

Точно когато той се здрависваше с Жан в коридора се чу силният и пронизителен звук от сирената за спешни случаи. „Всички лекари в операционна 2! Всички лекари веднага в операционна 2” Прозвуча метален глас от говорителите. Суматохата която настана в този момент можеше да бъде сравнена единствено с огромен тайфун. За секунда в коридора се разлетяха сестри, лекари, а професорът, който тъкмо бе пристигнал, побърза да влезе и започна да мие ръцете си в залата до операционната. Няколко секунди след това щом влезе през летящата врата в самата операционна зала той видя Макс, който стои надвесен над Мери и прави сърдечен масаж. Единият от апаратите издаваше пронизителен пищящ звук, а на екрана му се виждаше права зелена черта.

-         Хайде, Мери! Не ме оставяй! Мери! Хайде, Мери! Събуди се! Моля те, Мери! – крещеше с всички сили Макс и не спираше да прави сърдечен масаж.

Двамата лекари, които бяха извършили операцията влязоха в същият този момент. Единият даде нареждания на една от сестрите, а другият грабна апарата за електрошок. В този миг се чу дрезгавият глас на професора:

-         Спрете! Никакъв елекрошок. Това е родилка за бога! Какво си мислите! Подайте ми апарата за обдишване. Сестра! Венозно – Адреналин. Веднага! – изкрещя той.

-         Сеньор, моля оставете на мен – опита се да каже единият от лекарите на Макс, но той не го чуваше.

-         Мери! Хайде Мери! Дишай! – крещеше Макс, а сълзите капеха от очите му.

-         Обдишвай! – извика професора.

Една от сестрите подаде спринцовка на професора и той я заби право в сърцето на Мери. След което подкани Макс отново да продължи със сърдечния масаж.

Бяла светлина! Звуци от суетня! Писъци, плач! И след това тишина. Това виждаше в момента Мери. Тя сякаш бе по-лека от перце и се носеше във въздуха. Пред очите й се разкри гледката на стрелбата по Макс. Онзи проклет сън, който се сбъдна, но почти. След това видя имението и терасата на спалнята на Макс където правиха любов. Пред очите изплува образа на Дон Мигел който й подава пакета в заведението си. Изгасването на свещите и лампите в дома й, светещата лампа до фотьойла в хола й. Книгата, която се намира точно под лампата. А ето го и Макс, който й подаваше запалка в заведението на Дон Мигел. Първата им среща. Първият миг в който очите им се видяха. Силната обич която последва. Обещанията за вярност в деня на сватбата им. Целувката след думите „ДА” изречени и от двамата. Сякаш всичко това отминаваше в този миг. Тя се озърна и погледна надолу откъдето се чуваха гласове. В единият от гласовете разпозна своят любим и изкрещя – МАКС! Но никой не я чу. Опита се да протегне ръка към него, но не успя да го достигне. Тогава до ушите й достигна дълбок глас:

-         Марибел?

-         Да? – каза тя уплашено и погледна пред себе си. Там стоеше млад мъж на около 30 – 31 години. Облечен в парадна военна униформа, фуражка и сияйни очи. – Кой си ти? – попита уплашено тя.

-         Ти трябва да се върнеш, Мери! – каза мъжът стоящ пред нея.

-         Как?

-         Ти трябва да се върнеш. Вземи този червен конец и го навий около показалеца си.

-         Добре – каза плахо Мери и пое червения конец от ръката на непознатия – Но кой си ти?

-         Аз съм ангел хранител. Пазя Макс! Той ми бе поверен от някой, който много го обича тук горе на небето. Когато се върнеш му изпрати поздрави от вуйчо му и дядо му. Те са тук и бдят над него. А сега върви, Мери!

-         Но аз. Как? Какво означава това? – недоумяваше тя.

Осветлението в операционната зала премигна няколко пъти, което допълнително изнерви обстановката. Макс вече бе на края на силите си. Няколкото минути, през които правеше безспирен сърдечен масаж на Мери, бяха му се сторили като цяла вечност. В ума му изплуваха всички спомени, които бяха имали заедно. Сякаш някой пусна филма, в който той бе главният герой, който сънува сън с красива жена. Първата им ненадейна среща заедно на масата до бара в заведението на добрия стар Дон Мигел. Първият път когато тя прекрачи прага на къщата му – мокра до кости, свила ръце пред гърдите си, трепереща от студ, страх и несигурност. Първият им танц в същата онази вечер, целувката им и бурната страст в която летяха до зори. Пътуването им до онзи приказен хотел, сватбата им. Стрелбата по него, както и нападателят, който бе готов да стреля в Мери.

-         Няма смисъл! – каза единият от докторите.

-         НЕ! – изкрещя със сълзи на очи Макс – Мерииииииииии! Нееее!

-       Не спирайте – извика професора, но сякаш думите му останаха нечути от другите, които бавно се отдръпнаха. След секунда той също повдигна глава, погледна ги и отстъпи назад – късно е синко. Тя си замина – каза тихо той.

-       НЕ! Не е! Мери! Събуди се! Мери! – крещеше Макс и удряше в юмрук гърдите й. После се разплака като малко дете и се наведе до лицето й да я целуне.

Устните му бяха мокри от сълзи, а цялото му тяло се тресеше. Той гледаше право в затворените й очи, наведе се и допря устните си до нейните. Целуна я веднъж с такава нежност, че усети как по гърба му пробягват тръпки. Сякаш го удари ток от устните й, но той не се поколеба и я целуна отново. Щом устните им се доближиха и сляха в една всички лампи в залата за операции, както и в цялата болница се изключиха. Няколко стотни от секунда след това се включи аварийното осветление. Пищящият апарат, който до преди секунда показваше права линия и пронизителен звук, отмери първият тон на ударите на сърцето – ТУП, ТУП! Макс усети пак устните на Мери помръднаха и го целунаха в отговор. След което тя отвори очи. Пред очите на смаяните лекари се развиваше сцена като от холивудски филм. Тя бе жива! Отново дишаше.

-         Макс – прошепна тихо тя.

-         Мери? Ти си тук! Ти се върна – говореше той през сълзи.

-         Макс, бебетата? Добре ли са? – попита загрижено тя.

-         Добре са скъпа. Чакат да видят майка си

-       Отдръпнете се сеньор, трябва да я прегледаме – каза единият от лекарите, а професорът пое ръката на Макс и го поведе към изхода.

-          Всичко ще е наред синко – каза свойски старият професор – сега трябва да я изследваме и след около час ще можеш отново да бъдеш с нея.

-         Мери?

-         Всичко е наред, Макс – успя да промълви тя и му се усмихна.

-         Хайде, моля те – подкани го професора.

След по-малко от час Мери бе настанена в болнична стая, а близнаците бяха в ръцете на гордия баща, който седеше на стол в близост до леглото й. Всички техни приятели бяха се насъбрали в стаята и не можеха да скрият радостта си.

-         Да знаеш само как ни уплаши – каза Ернанда.

-         Съжалявам, приятелко – прошепна Мери.

-          Е няма значение! Важното е, че сега си добре. Доктора каза, че си вън от опасност. Имаш силно сърце, скъпа моя! – каза Ернанда и целуна приятелката си по челото.

-         Е? Как ще кръстите малките палавници – попита Ро.

-          Родриго и Ернанда! – каза Мери и погледна към Макс, който кимна одобрително.

-         Да? Какво ние? – попитаха Ро и Ернанда в един глас.

-          Така ще се казват нашите деца – каза с пресипнал глас Макс – Вие двамата сте основните виновници за нашето запознаване. Вие ни помогнахте. Вие бяхте до нас винаги когато имахме нужда, дори и днес. Никога няма да можем да ви се отблагодарим приятели.

-         Точно така е – потвърди Мери и се усмихна!

-          И таз добра, нека ги оставим да отпочина – каза Дон Мигел – хайде. След няколко дни като ги изпишат ще имаме време да се наприказваме достатъчно.

-         Да така е! – бяха съгласни останалите с него.

След няколко минути Макс и Мери бяха останали сами. Една от сестрите взе бебетата и ги отнесе в отделението. Професорът мина, за да види как бе пациентката преди да си тръгне. Той обясни и на двамата, че трябва да си почива повече. Първата нощ е фатална и помоли Макс да остане при нея. Ако до утре сутрин всичко бе наред, то тя щеше да е вън от опасност. За разлика от притеснението, което чувстваше в душата си Макс, Мери бе спокойна и само се усмихна на доктора който излезе от стаята й!

-         Как си скъпа? – попита той веднага след като останаха сами.

-          Добре съм. Седни Макс, трябва да ти разкажа нещо – отвърна тихо тя.

-       Добре, но трябва да поспиш. Има време да говорим – настоя Макс.

-       Не! Това е важно. Не търпи отлагане – каза тя и погледна червения конец на показалеца си.

-         Какво е това – попита той.

-       Даде ми го някой, който бди над теб. Каза да ти предам поздрави от дядо ти и вуйчо ти. – започна разказа си Мери – Макс. Не вярвах на очите си. Мислех си, че никога повече няма да те видя.

-          Спокойно скъпа! Всичко отмина! – каза той и я погали по главата, след което нежно я целуна.

-         Трябва да ти разкажа – започна тя.

Разказът й едновременно уплаши и зарадва Макс. Той виждаше искрицата живот в очите й и това за него бе най-важното в този миг. След като тя приключи разказа си, той й разкри кои бяха хората, за които бе споменал мъжът от видението й. По описанието, което тя му даде, той определи, че най-вероятно тя бе разговаряла именно с вуйчо му. Как се бе случило това, как бе възможно – никой не знаеше, а и никой не искаше да разбере. Макс започна с бавен глас да й разказва историята, която стоеше в основата на всичко това. Още на първото му изречение, Мери се успокои и заспа. Той обаче не спря разказа си, а уверено продължи. Цяла нощ седя на стола до нейното легло, разказвайки й всичко с тих, приглушен глас. Наблюдаваше я как диша спокойно и бавно.