Усмихваха ми се всички звезди
и всяка вечер в стихове превръщаха
мисли, спомени и сълзи.
Сега тъна в мрак и самота,
отправил взор към безбрежната тъма
с надежда да открия в нея любовта.
Стени от спомени отново съградих
и покрив от разбити мечти положих
на затвора в който заключих своите сълзи.
Усмивка, лицето ми що е незнай,
тъне в агония от болка безкрай,
а сърцето в тъмницата ридай.
Колко вечери чаках да дойде моя край,
ала осъмвах сутринта свит на кравай,
завит с одеяло от лъжи за мечтания рай.
И тихо сега отварям скърцаща врата,
бавно пристъпвам отново бос
по калдъръма на света.
Може сърцето ми много да го боли,
а като олово да са моите сълзи,
но път ли е – трябва да се върви,
любов ли е – трябва да се търпи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар