Имението на страстта - Глава Седемнайста

Глава 17

Чу се изстрел! След него още един и още един. Тишина обхвана имението. Тъмнината сякаш се появи изневиделица и застла цялата област с пелената си. Мери лежеше на студената земя и трепереше цялата.

Миг преди това точно когато тя затвори очи в очакване на неизбежното, а нападателят самодоволно се хилеше в лицето й сякаш с грохот върху него се стовари цялата ярост на света. Тъмна фигура от нощта се стовари върху му и започна да го удря с такава сила, че той отскачаше почти на метър. Сякаш чукове от стомана се стоварваха върху гръдния му кош. Той дори не можеше да види лицето на тъмната фигура, която го пребиваше в този момент. Очите му бяха пълни с кръв, челото му бе разцепено, а долната челюст се откачи при един от по-силните удари. При всяко поемане на въздух нещо в гърдите му хриптеше и изпитваше силна болка. В един отчаян миг той успя да грабне падналият револвер и го насочи отново към Мери. Точно когато се канеше да натисне спусъка се чу първият изстрел. Тишината, която до скоро бе раздирана само от крясъците на Мери и стоновете на нападателя, който стреля по Макс, сега бе разтърсена до основи от първия изстрел. Студена пот изби по челото му. Той падна покосен и със сподавени движения се опита да повдигне ръка. Тогава се чу още един изстрел и още един.

Макс бавно се изправи на крака и накуцвайки се доближи до плачещата Мери. Ро, който бе произвел първият изстрел скочи от горният край на канала и се доближи бавно до нападателя. Протегна ръка и опипа сънната му артерия, но вече нямаше признаци на живот. Очите му гледаха безизразно към почти тъмното небе, а дъждът се сипеше отгоре му като из ведро. Ро протегна ръка и смъкна клепачите на мъртвия надолу. Отправи поглед към Макс и Мери които лежаха един до друг.

-         Добре ли си, Мери? – попита загрижено Родриго.

-         Благодаря ти, Ро! Много ти благодаря! – каза все още тресейки се от стрес тя.

-         А ти как се озова тук? Нали уж бе мъртъв? – отправи следващият си въпрос към Макс.

-         Дълго е за разказване Ро, но можеш да си спокоен – още дълго ще ти лазя по нервите, така да знаеш! – каза Макс и направи опит да се усмихне, но болката която изпитваше в рамото и коляното го накара да замижи.

-         При теб всичко е дълго за разказване, приятелю. Радвам се, че си жив. Хайде да се погрижим за вас. – каза Ро и ги поведе с бавна крачка към къщата.

Тунелът, от който Мери бе излязла, завършваше точно в ъгъла на оградата на имението. За да стигнат до самото имение на тримата герои им се наложи да изкатерят малко възвишение обрасло с храсти. Родриго придържаше Макс от дясната му страна, а Мери правеше опити да го подпира леко от другата. Клоните и изсъхналите храсти ставаха все по-гъсти с приближаването им до пътя. Щом наближиха Ро избута Макс нагоре, а след това грабна Мери с двете си ръце и й помогна да се изкатери. Тя стъпи леко неуверено и изсъхналите листа я подхлъзнаха и тя залитна. В този миг ръката на Макс я сграбчи и й помогна да си стъпи на краката. Щом се изправиха и тръгнаха по калдъръма тримата започнаха да си разказват за преживяното, което все още караше вените им да пулсират.

-         Щом паднах при изстрела – започна Макс – се озовах в едни трънливи храсти. Те омекотиха падането, но при първият ми опит да се изскача се подхлъзнах и паднах, но този път се опитах да убия падането с крака, за съжаление не много успешно. Мисля, че успях да си изкълча глезена, а нищо чудно и да е леко счупен – почти не мога да стъпя на него. Когато излязох до реката тръгнах по нея нагоре. За щастие куршумът ме уцели в рамото – отново! Успях да дойда до този тунел и се надявах по него да стигна до къщата, като предположих, че той ще я държи вътре, но уви щом пристигнах го видях как се смее ехидно и насочва пистолет към нея. Тогава насъбрах и малкото останала в мен сила и скочих отгоре му. Опитах се да избия пистолета му, но не успях. Когато чух първият изстрел си помислих, че той е стрелял в мен или Мери.

-         Но не бе така – прекъсна го Родриго. – Аз бях пристигнал преди 10 секунди когато чух крясъците на Мери. Реших че ще прескоча оградата с лекота, но уви не успях и се наложи да се прехвърля по една от палмите в близост. Бях отдясно на теб Макс, но ти не ме виждаше. Господи как го удряше. Почти не му остави здрава кост. Щом мръдна ръката си и я насочи към Мери, аз стрелях. Явно разрешителното за оръжие което си извадих преди месеци ми се оказа полезно най-сетне. Само не разбрах как стреля с проклетата пушка. Чух и видях как тя засече докато се прехвърлях през оградата.

-         Ами не знам точно. – отговори Макс, леко накуцвайки – просто я грабнах с една ръка и натиснах с всички сили. Може би е поръждясала малко в това мазе.

-         Мазе ли? Та това е истински лабиринт – чу се тихият глас на Мери – ако Ро не ми бе казал, че варелът е зелен щях да се лутам цял час докато го открия. От притеснение бях забравила всичко, което ми каза Макс. – каза тя и се сгуши радостно в него – когато се качих в спалната и никой не ми отговори на телефонните позвънявания се уплаших. Точно се канех да набера 112, когато го чух да влиза долу и се сетих за тайната стая. В нея намерих телефона от който се обадих на Родриго.

-         Не вярвах, че този номер ще ми позвъни, честно да си призная. Когато видях изписано на екрана – „Макс Тайна” реших, че не виждам добре – каза Родриго и продължи – но щом чух гласа на Мери ми стана ясно. Тъкмо бях подминал твоето място Макс, за това реших да спасявам Мери, а за теб мислех да се върна после – прости ми приятелю.

-         Добре си постъпил. Ако не беше ти щяхме и двамата да сме мъртви сега. – каза Макс

-         Глупости! Та ти го потроши от бой. Трябвало е да станеш боксьор, да знаеш – опита да се пошегува Ро.

-         А аз почти не помня какво се случи преди стрелбата. Така се бях уплашила, а щом и пушката засече направо се предадох – каза Мери.

-         Да! Проклетата пушка, така и не се научих да я смазвам и тествам редовно – заобвинява се Макс.

-         Но ако не бяха твоите тунели нямаше сега да сте живи и двамата – каза ведро Родриго и го потупа по гърба.

-         Ако не бе се затичал по реката, за да му отвлечеш вниманието той щеше да ме убие още там – почти изхлипа Мери – А аз горката едва успях да подкарам колата след това.

-         Какво?  Ти си карала колата? – попитаха учудено и в един глас Макс и Родриго.

-         Да! Карах колата, но не успях да я запаля. Така като се замисля май пикапа ти пали по-добре от това БМВ – каза тя и се засмя.

-         Глупости! – отрече Ро и се присъедини гръмко към смеха.

В този момента те минаха през портата на имението където с учудени погледи ги посрещнаха Ернанда, Рафаел, Дон Мигел, Доня Палома, Жан Франсис и Антоанет. Всички се стекоха вкупом към тях при вида им. Кръвта по дрехите на Макс и Мери ги накара да си помислят, че са ранени, а обясненията какво се бе случило всъщност отнеха цяла вечност. И тримата разказваха – всеки от своята гледна точка, за това какво се бе случило. Докато Макс и Мери се прегръщаха, а Дон Мигел за пореден път изваждаше куршум от рамото му, Ро и Жан отидоха до мястото на престрелката. Тялото на нападателя изчезна завинаги след около час усърден труд. Никой и никога няма да го открие.

-         Извадил си късмет, момче – каза Дон Мигел – куршумът е попаднал в мускула ти, ще те боли малко по-дълго време, но не е опасно. А глезенът ти е просто изкълчен. Ще му направим компрес и си готов за нови подвизи.

-         А не! Никакви подвизи повече за мен, Дон Мигел – каза Макс – и това ми бе в повече. Радвам се, че всичко свърши най-сетне. Нека бог се смили на душата на Армандо.

-         Кой? – попитаха всички в хор.

-         Армандо! Така се казваше този, който ме нападна. Преди време проверих и прочетох, че го обявили за мъртъв преди две години – изгорял. Явно е искал да изчезне завинаги, но това аз съм купил имението, той се ядосал, че вече няма да може да идва спокойно и необезпокоявано тук и решил да ме убие. Не знам какво е правил тук, явно мястото е имало сантиментална стойност за него. Дано поне сега намери покой и да бъде с жената която толкова е обичал – каза Макс.

-         Важното е, че всичко вече отмина. Този проклет съм се оказа истина – каза Мери - Не вярвах на очите си когато всичко се случваше там край реката. Сякаш този проклет сън оживя пред очите ми до най-малкия детайл.

-         Почти! Почти до най-малкия детайл – каза Макс – аз оцелях, ти също! Нали така?

-         Да! Слава богу! Всичко приключи – каза Ро влизайки през вратата.

-         Какво направихте с него? – попита Макс

-         Заровихме го на едно място дето не задават въпроси – каза Жан.

-         Всичко отмина. Хайде да седнем на масата и да хапнем. Почти наближава новата година – каза Макс и се изправи.

-         Хайде – съгласиха се всички.

Вечерята, макар и започнала по-късно не бе помрачена. Тя продължи в бурни разговори за страшното премеждие което преживяха Макс и Мери. Когато обстановката стана прекалено тягостна и в очите им се появиха сълзи, Рафаел ги поведе към оградата на мястото където преди живееха пернатите приятели на Макс, за да им покаже изненада, която бе приготвил. Със сълзи на очи Макс му благодари и го прегърна братски. Щом удари полунощ всички вдигнаха шумна наздравица за здраве, щастие и късмет през новата година.