Имението на страстта - Глава Пета

Глава 5

Петъчната вечер започна с обичайната чаша уиски за Макс, разположен на задната веранда. Видът му бе много по-умислен от обикновено, защото зад гърба му бе една особено напрегната и изпълнена с емоции и вълнения седмица, а тази която предстоеше щеше да е нова крачка и посока в живота му. Усещаше с всяка фибра на тялото си, че това което предстоеше пред него щеше да го промени завинаги. Не обичаше промените, поне прибързаните, необмислените и това малко го плашеше. Сякаш още бе пред очите му понеделнишката вечер, как спокойно си бе седнал на дивана във всекидневната и си почиваше, когато му позвъни Жан и го поздрави за успеха. Сякаш сърцето му още забиваше лудо от притеснение когато чу поканата му да работи при него.
Целият разговор минаваше пред очите му като на лента, как той му отказа, а след като приключиха разговора и той реши да се разходи в двора си, за да намери успокоение се оказа приятно изненадан от идването на Жан лично в дома му. Двамата се разхождаха дълго по поляната, говорейки за това как  Жан на времето е започнал бизнеса си, как се е борил и всички са били срещу него, но в мига в който е започнал да трупа пари се оказало, че дори най-големият му враг му бе станал пръв приятел само и само да има изгода от него. Опитваше се с всяка дума да убеди Макс да работи при него. Каза му, че откакто бе създаден офиса не е имал системен администратор, обясни му подробно къде се съхраняват всички данни и на какъв принцип се работи, както и че имат офис в Сабадел, от който освен че се приемат и препращат заявки се обработваше и съхраняваше цялата информация за фирмата. Макс се опита да му разкаже съвсем накратко какви са мечтите му и какви пречки среща с реализацията им, но не посмя да му разкаже защо не искаше да работи като системен администратор. Не посмя, по ред причини, но главно защото не искаше отново да чувства онази умора в мозъка си, когато се прибереше вечер. Жан и Макс се бяха разбрали да се видят в събота през деня в едно кафене до Мола в центъра на Барселона и тогава трябваше да се стигне до крайното решение, дали Макс да започне работа при него и то за завидно голяма сума пари 3500 евро на месец или щеше да продължи както досега.

Именно за това тази вечер умората и притеснението в лицето на Макс бяха особено силно изразени. Той премисляше всеки един вариант, всеки един детайл, а как се мразеше когато правеше така. Искаше му се да не бе такъв, а да скачаше на сляпо, без да мисли, но не – той винаги обмисляше всички възможни варианти. Докато отпиваше от чашата с малцово уиски с почти разтопени ледчета, той се вгледа в притъмняващото небе откъм изток и си спомни думите на свой приятел: „Когато животът ти поднесе лимони – направи си лимонада!” Е, така реши да направи и той. Животът като че ли се опитваше да изкупи вината си, за тежкия му живот до момента, за всичките пъти, в които биваше повалян и бе започвал от нулата, за всичките мъки, които бе изтърпял, и сега този златен шанс. Не си струваше да го пропилява заради страха си, а трябваше да го сграбчи и да използва всяка възможност, която му се предоставеше. Ако не се справеше поне щеше да е опитал, а ако пък се справеше, щеше да уреди живота си завинаги в това градче. „Сабадел, малкото градче…”, замисли се той и му хрумна идеята да попита Жан дали бе възможно да работи от неговия град и да администрира отдалеч централния офис, пък и при нужда щеше да е там до час време най-много. След като достигна до решението си и бе убеден в това, което прави, се изправи и с бърза крачка се запъти към масичката в хола. Сграбчи телефона си и набра Жан:

-         Ало? Добър вечер! Жан, ти ли си? Здравей, обажда се Макс. Искам да те попитам нещо!

-         Да, кажи Макс? – прозвуча дрезгавият му глас.

-         Възможно ли е да работя от офиса в Сабадел и само при нужда да ходя в Барселона? Ако това е възможно, ще повлияе ли на заплащането и ще важи ли все още офертата ти към мен?

-         Ами, не се бях сетил за този вариант, но мисля че е възможен. Ще ти кажа какво - заплатата остава същата, а аз ще уредя да ти направят стая в офиса ни в Сабадел. Бъди готов, в понеделник започваш, а утре ще си на кафе с мен, няма да се измъкнеш така лесно, има някои детайли които трябва да обсъдим.

-         Добре, ще се радвам. До утре тогава, и извинявай за късното обаждане!

Макс вече усещаше спокойствието, което потичаше във вените му. Предполагаше, че в малкия офис щеше да му е по-спокойно за работа от колкото в големия град, а пък и парите щяха да си останат същите, което бе много добра новина. Макс се отпусна в мекия диван и след като се намести така, че да му е удобно, включи телевизора и се загледа.

Мери тъкмо бе приключила с вечерята си и започваше да дочита първия роман, който й бе даден от Дон Мигел, когато телефонът й позвъня.

-         Ало? Марибел? – чу се хладен мъжки глас.

-         Да, господин Сабадеро, аз съм. Кажете? – бе лаконичният й отговор, след като разпозна гласа на шефа си.

-         Слушай сега, преди малко ми се обади големият шеф – Жан Франсис. Лудият французин е решил да назначи 1 бройка системен администратор във фирмата си, но той няма да работи в централата, а при нас. Искам да те помоля утре сутринта да отидеш в службата и да помогнеш на Ернанда да подготвите стаята вдясно на моята. Заповед на шефа е, и аз знам, че е почивен ден, но обещавам да ви се реванширам и когато ви се наложи да ви освободя за ден и двете.

-         Добре господине, ще отида утре. Към колко часа трябва да съм там?

-         Разбрал съм се с чистачките да са там в 8:30 ч., а вие ще отидете към 9:30, за да подредите кабинета, да включите всичко и да оправите нещата. Шефът нареди да прилича на офис като на зам.началник – трябва да е изряден от игла до конец, но не слагайте компютър, ще го докарат и монтират в понеделник сутринта, аз имам грижата за това, вие само подредете, сложете машина за кафе и студена вода и моля те провери дали работи климатика там, че шефа ще идва лично да ни запознае с новия служител.

-         Разбрах господине, ще имам грижата за всичко. А знаете ли името на човека, за табелката на вратата? – запита повече от любопитство от колкото по причината която изтъкна Марибел.

-         Не, шефа каза, че ще разберем в понеделник сутринта всички, но той е оправил компютрите в централата за по-малко от час. Само това знам. Хайде и ако има проблеми не се притеснявайте да ми се обадите.

-         Добре, господине. Лека нощ

“Кой ли е този мистериозен мъж, който го назначават по никое време. Кой за бога назначава хора в разгара на отпуските през август, пък и при това му се дава най-хубавата стая?Е поне ще е срещу моята и ще мога да разбера първа кой е и за какво се бори. Трябва да се обадя на Ернанда, да се разберем за утре..”  разсъждаваше си на глас Марибел докато оправяше масата и се запъти да говори с приятелката си в хола. Разговорът им продължи почти половин час, и ако не се бе намесил мъжът на Ернанда който я подкани да приспива децата, щяха да говорят още. И двете не проумяваха кой ли е мистериозният мъж, чието име Дулсе все още не бе успяла да разбере.

Марибел реши, че тази вечер ще пропусне четенето и ще се отдаде на размисли за новоназначения, пък и утре се налагаше да стане рано и да отиде на работа, за това щеше да си легне в прилично време. Замисли се над това, че от както бе постъпила в тази фирма, не е имало нито съкращения, нито новоназначения. Всички в офиса се бяха сработили по някакъв начин, всеки си бе намерил мястото и не пречеше на другите. А сега този нов! Той щеше да развали техният синхрон и да въведе хаос в подреденото им ежедневие. Определено Марибел не бе очарована от идването на нов човек във фирмата, и реши че няма да му даде шанс дори да се сприятели с нея. Настрои се негативно към него без дори да го бе видяла, въпреки думите на Дулсе, че бил красавец, че се справил без грешка с проблемните компютри.

След като се приготви за лягане, Мери реши все пак да се опита да почете малко от книгата. Оставаха й не повече от 35 страници и искаше да я прочете най-сетне. В този момент тя напълно забрави за заръката на стареца, да не чете когато е нервна, а само когато е напълно спокойна. В душата й бушуваха купища емоции, от една страна факта, че утре трябваше да иде на работа, от друга страна пък новопостъпващ служител, за който не се знаеше много. Това й влияеше много силно, но тя реши въпреки всичко да опита да се успокои с малко четене. Включи си лампата до леглото, разтвори книгата и се зачете. Лицето й придоби блед вид, по челото й изпъкна една вена, която загатваше за напрежението, таяща в себе си. Премина почти скорострелно през половината страници, след което се поспря, разлисти няколко назад, за да прочете един определен пасаж и след кратък размисъл продължи с четенето си. В стаята бе полумрачно, защото лампата до леглото й бе поставена точно над главата й, така че светлината да е удобна за четене. Тя бе подпряла гърба си на две възглавници, а краката й бяха елегантно изпънати върху удобния матрак. Прозорецът бе притворен, а климатика излъчваше приятна прохлада, освежаваща цялото помещение. Ето че часът вече бе станал 11:45 когато тя затвори книгата и захвърляйки я без посока в един от ъглите на стаята каза на висок глас: „Що за глупости са това? Няма да ги чета повече тия книги!”  след което си спомни думите на стария Дон Мигел, че точно това ще каже след прочита на първата книга, но отново си каза, че това са глупости и реши да се отдаде на съня.

Слънцето все още не се бе поддало от изток, за да извести началото на съботния ден, когато една фигура обвита в тъма, прескочи не особено високата дървена ограда на имението на Макс и с бавни стъпки се отправи към постройката където спяха животните. Стъпваше така леко, че добре окосената трева по поляната не усещаше, че някой приближава. Все още бе сумрак и човек трудно би различил движещата се фигура дори ако стоеше на 100 метра от там. Фигурата бе облечена в черен анцуг с черно горнище което имаше качулка. Височината на този неканен гост не бе повече от 1,72 най-много 1,74 метра. Когато се приближи до едно дърво в близост до обора, тайнственият гостенин се покатери с ловки движения на него и след като се намести удобно между клоните на дървото отправи поглед към стаята на Макс. Загледа се внимателно, щракна няколкократно с фотоапарата си след което се смъкна от дървото и с бърза крачка се отправи към същото място, на което бе прескочил оградата.

- Не, моля те! Не! Не казвай това! Моля те! Аз те обичам! Толкова много направих за теб, а сега ми казваш, че не искаш да имаш нищо общо с мен? Какво става скъпа? Не, моля те не си отивай, много те моля! Не-е-е-е! – Макс се изправи, целият облян в пот. Сърцето му биеше така силно, че чак ушите му бяха заглъхнали от ударите. Поогледа се с празен поглед и след като се убеди, че си е у дома и всичко е било само сън, отпусна тялото си да падне на леглото. Протегна ръце и обхвана лицето си, като започна да разтрива слепоочията си интензивно. – защо за бога я сънувам сега? Защо? След почти 5 години, след всичко което преживях, за да стигна дотук, да избягам от миналото си, да избягам от нея, защо отново се появява в съня ми? Не й ли стига раната, която остави в сърцето ми тогава? – продължаваше да си мърмори Макс, като не спираше да разтрива очите си. – “За бога Ми..”- Макс прекъсна на секундата и остави това което се канеше да изрече недоизказано. Изведнъж лицето му стана студено като на статуя, без нито една мимика по него, без нито един жест, който да подскаже, че изпитва емоция. Изправи се с бавни движения и се отправи направо към банята си, като дори не повели да включи осветлението като влизаше в нея. Взе бърз и студен душ, след което се приготви за срещата с бъдещия си шеф. Не знаеше какво да очаква, но се вкопчи в идеята за новата си служба и мислеше само за това, опитваше се подтисне всичко свързано със съня си. Изпи две чаши силно кафе и след като нахрани и животните в обора, се отправи с колата си към мястото на срещата.

Жан вече го чакаше на уговореното място и след като му помаха с ръка, за да го забележи, се вгледа в часовника си и първото нещо за което го заговори бе за изумителната точност, с която пристигна. След като и двамата поръчаха по една студена кола и чаша кафе, започнаха да обсъждат делата, които им предстояха.

-         Така, вече би трябвало да имаш някаква бегла представа за това

как е организирана нашата фирма, как са настроени всички компютри и с каква техника работим. Стремим се да сме в крак с модата – заговори оживено Жан – но сам знаеш, че е много трудно винаги да имаш последната дума на техниката, вече новостите идват буквално дни след покупката на дадено нещо. Не смятам - и съм убеден, че няма да има никакъв проблем да работиш в Сабадел, въпреки че според мен тук би имал по-добри възможности за реализация, но това е твое право на избор, което аз ще уважа. Единственото условие, ако изобщо може да се нарече така, е при нужда да се отзовеш веднага в офиса. Видя с какъв персонал съм принуден да работя и въпреки, че са се сработили завидно добре помежду си все още се намират зрънца, които да ровят където не трябва и след това ходи им оправяй кашите. За мен е важно да не се стига повече до подобни ситуации защото губя пари, фирмата губи от подобни застои, а не е редно. Когато прохождахме тук, извикахме специалисти от Франция и Германия, които оборудваха всички офиси, инсталираха всичко необходимо, настроиха сървърите и по техните думи нямало нужда от системен администратор или човек който да се грижи за изправността на системата. Според мен не са вярвали, че ще се разраснем толкова много и затова са се изказали така, но вече ми омръзна да плащам на някакви мними фирмички, които да ме лъжат и да ми губят времето, а в крайна сметка да няма никакъв краен резултат. Това, което ще се иска от теб е през първите няколко дни и седмици да се запознаеш със системата, прекарай колкото време е необходимо във всеки един отдел за да хванеш същността на работа на хората, да прецениш има ли начин да подобрим производителността им и след, да речем 3 седмици, ще ми напишеш доклад за това какви са твоите забележки, препоръки, мнение и идеи за оптимизации. Ще ти се наложи да прекараш няколко дни и в централния офис тук в Барселона, надявам се да не ти е проблем. Сега искам да те попитам, ако ти е възможно и нямаш нищо против разбира се, да ми разкажеш малко за себе си. Интересува ме как се виждаш в бъдещето, какво те кара да искаш да работиш в Сабадел, а не тук в големия град? Имаш ли семейство, жена и деца?

-         Нека започна с това, че съм Ви изключително благодарен за

гласуваното доверие към мен. Чувствам се поласкан и честно да си призная много ми е неудобно и притеснено от проявената капризност от моя страна с желанието ми да работя в Сабадел. Повярвайте ми, това ми желание е породено единствено от факта, че вече години наред – две и повече дори, пътувам всеки ден до тук, за да работя. Друг фактор, който може би оказва влияние е, че Сабадел ми харесва, преместих се там едва преди 3 години,  преди това живеех в Мадрид година и повече. Аз съм човек, който преди време се занимаваше само с компютри, но дойде момент в живота ми когато ми омръзна да прекарвам самотни часове пред монитора, втренчил поглед и работещ по 22 - 23 и дори 24 часа без да спирам. Искаше ми се да спра да се занимавам с компютри и да си намеря спокойно място, спокойна работа и да се отдам на един тих и спокоен живот. За това избрах Сабадел, малко градче с много топли хора и добри възможности за реализация, пък и е близо до Барселона. За бъдещето си съм мислил много пъти и почти винаги стигах до един и същи извод, животът е безумно кратък, за да го пилея в различни планове, затова съм решил да се отдам на това, което ми носи щастие, спокойствие и ведро настроение. Именно за това съм леко притеснен към вашата оферта за работа, но явно Родриго е прав че това е нещо в което съм много добър и в което ме бива, че имам талант за тези неща. По принцип съм дейна личност, обещая ли нещо – правя го, дам ли дума – спазвам я. Директен съм и не спестявам никому нищо, ако имам да кажа нещо  го правя на мига без заобикалки. – Макс се поспря, отпи от кафето, след това и от колата като гледаше как неговия събеседник бе подпрял брадичката си с ръка и го слушаше с небивал интерес – Не съм мислил още за семейство, нямам жена и деца, но бих се радвал някой ден да имам.

-         Всичко което казваш го разбирам много добре. Успя да разсееш

притесненията ми относно избора ти да работиш в Сабадел, за това те поздравявам – твоята прямота току-що ти осигури много добра и доходоносна служба. Аз лично ще се опитам и ще се постарая тази служба да ти хареса толкова, че да не искаш никога да я напуснеш. Ако всичко се развие добре, след месец - два ще имаш спокойствието, за което говориш ти. Смятам, че за тези два месеца които предстоят и имайки предвид бързината с която работиш, ще успееш да нагодиш цялата система, така че да не ти се налага да работиш много, а само да си седиш и спокойно да релаксираш, но при нужда да се отзовеш, в което не се и съмнявам. Малко ме притеснява това, че не си женен все още. – каза Жан и докато си поемаше въздух Макс използва момента, за да го попита на свой ред:

-         А защо това да е притеснително? Познавам много хора, които не са женени и въпреки това работят без проблеми?

-         Не! Не е проблема в самия брак, а по-скоро в теб, дали ако намериш жената на живота си, с която да сключиш брак, тя няма не се опита да те отмъкне в друг град и аз да остана без служител!

-         Уверявам Ви, че това няма да се случи, господине! – заоправдава се Макс с доста притеснено изражение.

-         И още нещо, моля те повече не ми говори на Вие, нека бъдем приятели. Говори ми на ти, защото за краткото време от което те познавам се убедих, че си един буден, деен мъж, търсещ щастие и перфекционист в това, което вършиш. И да си довърша мисълта за моето притеснение, то се подсилва от факта, че в офиса ни в Сабадел все още има две–три неомъжени жени и повярвай ми - няма да ти е лесно през първите дни. Само за час и половина в централата си успял да направиш фурор и почти цяла седмица се говореше само за теб там. Това ме подсеща, ето вземи това! Това е сумата, която си заработи онзи ден – каза Жан, подавайки на Макс бял плик, в който имаше 10 банкноти по 100 евро.

-         Но аз не бих могъл. Прекалено много са. Как ще приема такава сума? Това бе нищо работа… - говореше и пелтечеше Макс.

-         За теб нищо работа, за мен не е точно така. Спаси ми живота като

оправи компютрите и системата ни, а което е най-важното - оправи ги в уговореното време, което между другото беше майтап. До момента успях да си изградя добър образ за теб и хубаво мнение, но имам една критика, ако ми позволиш – и след като видя одобрителното кимване на Макс, той продължи – Трябва да си знаеш цената момче! Ти можеш много, защо не си искаш цената за знанията. Повярвай ми, мога да преценявам хората, а ти можеш много. Какво те спира да се отдадеш на развитие? Замисли се? Не е ли именно липсата на истинска жена до теб, която да те тласка напред? Казвам ти го от опит, аз бях един обикновен дърводелец преди да срещна моята съпруга. Тя ме тласна да уча, да се развивам, после пак подкрепян от нея пристигнах в Испания. Когато пристигнах тук не говорех и думичка от езика, но за година и половина го научих почти до съвършенство – и това бе вярно, тъй като Жан въпреки гърления си и особен глас, говореше изключително правилен испански език, без да си личи какъвто и да било акцент – Я ме виж сега: спокоен съм, имам добри доходи, ръководя голяма фирма, имам семейство, деца, чакам и внуче скоро време, а преди години мечтаех точно като теб само за спокойствие. Разбери ме, спокойствието само по себе си има висока цена, трябва да си сигурен, че можеш да я платиш. Ако обаче прибавиш към спокойствието малко съспенс, малко нежност от любимата, малко проблеми в службата, тогава цената е по-поносима, животът по-разнообразен и по-весел.

-         Предполагам че сте прав, имате по-голям житейски опит от мен.

Определено ми дадохте доста неща върху които ще мисля през идния ден. Не бях подозирал, че спокойствието може да бъде описано по този начин. За акцента сте прав, наистина говорите много добре езика. – каза Макс, след което нервно погледна часовника си и продължи – бих искал да остана и да продължим да си говорим още, но се опасявам, че ме чакат още задачи които трябва да свърша. За това ще ви… - усети че греши и реши да се поправи – ще те помоля да ме извиниш. В колко часа и къде да отида в понеделник сутринта?

-         И аз ще ставам, обещах да напазарувам, а вече закъснях

достатъчно. Ще мина да те взема в понеделник в 8:30 часа. Ще те заведа лично, за да те представя. – каза Жан – Радвам се, че поговорихме. До понеделник Макс!

-         Да, аз също се радвам. До понеделник!

         Макс си тръгна от срещата уморен, но с особен заряд от енергия. Този човек имаше такъв подход към хората, така внимателно намираше начин да даде съвет, че малко му напомняше на стария Дон Мигел. Докато пътуваше към дома си разсъждаваше над думите на Жан, че до всеки успял мъж стои една силна жена. Той много добре знаеше, че именно това бе причината да се премести тук в малко градче, далеч от големия град пълен с разглезени богаташки и жени, които търсят единствено плътски удоволствия, но не и обвързване. Предполагаше и се надяваше в малкия град да открие любовта в лицето на красива жена, която да го подкрепя, която да е силен характер като него, да споделя с него, да разговаря и да му помага - както тя на него, така и той на нея. Искаше жена, за която да се грижи, но която да цени грижите му по нея. Как описваше външният вид на този идеал за жена ли – ами в мечтите му тя изглеждаше като жената от съня му, тази, която сънува две поредни нощи, тази, която викаше името му – не особено висока, с тъмнокестенява до черна коса, със стегнато тяло и нежен глас, за разлика от жената която бе сънувал миналата нощ. Във всички връзки които бе имал основните проблеми бяха директния му характер, вродената му мнителност към всичко което можеше да бъде класифицирано като подозрително, желанието му за разговаря на всички теми и съответно липсата на желание за разговори в отсрещната страна, липса на любов към него, на подкрепа както и липсата на страст. Всички тези негативи се бяха проявили в предходната му връзка и въпреки това имаше нещо което силно го бе привлякло в онази жена. Нищо чудно, че след толкова години все още можеше да я сънува, да чувства болката и емоциите с които тя го бе дарила. Именно заради нея той бе предприел тази стъпка към драстична промяна, мислейки си, че щом е далеч от нея, че щом не я вижда и чува нещата ще отминат с времето. Макс се замисли дали жената от сънищата му, викаща отчаяно неговото име, която безпроблемно покриваше външните изисквания които той имаше към своя евентуална партньорка, не се бе появила в съня му, за да му помогне да се спаси от спомена за миналата връзка. След продължителен размисъл докато чакаше да се измъкне  от поредното задръстване на излизане от Барселона, той си спомни, че именно желанието му за промяна го бе събрала с жената от предходната му връзка. Реши че не може това да е причината за съня му. Каза си, че най-вероятно е сънувал собственото си бягство, като в лицето на преследвача бе миналото му, а в лицето на жената която вика името му по всяка вероятност са били всички хора които го обичаха.

         Пътят към Сабадел мина неусетно заради размислите му. Знаеше, че те бяха породени от Жан и разговора им, както и това което бе изречено от бъдещия му шеф: „…в Сабадел все още има две – три неомъжени жени…”. Тези думи го бяха довели до пагубни за вниманието и мозъка му размисли. Бе станал толкова вглъбен в себе си, че дори не забеляза червения светофар на едно от входните кръстовища за Сабадел и профуча с такава скорост, че едва не прегази двете пресичащи жени, който отскочиха назад от уплаха.

-         Виж го пък тоя? Щеше да ни прегази за едното нищо! ХЕЙ КРЕТЕН! СВЕТЕШЕ ЧЕРВЕНО! – разкрещя се Марибел, след профучалия черен пикап.

-         Как все още имаш енергия да се ядосваш и да крещиш скъпа ми Мери – запита я Ернанда на свой ред.

-         Как няма да се ядосвам, този кретен си мисли, че пътя е негов. Какво ли си казва – имам си стар черен пикап и не ми пука какво ще се случи, ще си карам както си знам и няма да спазвам правилата. Не го е срам. Запомни ли му номера, Ернанда? – все така нервно и ядосано крещеше Мери.

-         Дори не забелязах, че колата е пикап, толкова съм капнала от тази

глупост днес че искам единствено да се прибера и да легна. Не се ядосвай напразно скъпа, не си хаби нервите! Спести си ги за понеделник, май ще ни трябват. Толкова труд да хвърлим днес, за да приведем стаята в приличен вид само заради някакъв дето оправил 4-5 компютъра в централата. Като знам колко кашона с архиви извадихме с теб и чистачките, ми става зле. А за капак ще трябва и да сме преди началото на работния ден там, защото нали ще идва големият шеф да го представя. Нямам думи, но това ще го мисля в понеделник, сега искам просто да се прибера и да си легна във ваната.

-         Да и аз това искам - една спокойна вана с тиха музика и без ядове

и мисли. Хайде Ернанда, аз съм дотук. Приятна почивка и да знаеш, че в понеделник пак ще сме на кафе преди работа - ще имаме време, аз ще ти се обадя да те събудя.

-         Ти? Ти ли ще ме събудиш? Скъпа, моли се децата да ме оставят да

поспя поне до 6 ч. Нищо чудно аз теб да събудя. Хайде до скоро, мила моя.

Марибел се прибра в жилището си, което завари така както го бе оставила – с разпилени дрехи по пода  заради успиването й сутринта, със застоял въздух, понеже бе забравила да пусне климатика или да отвори прозорец. Прибра набързо дрехите като ги струпа върху леглото в спалнята. С изморени и мудни движения тя разкопча копчетата на блузата си, съблече я и внимателно я постави на закачалка. По кожата над гърдите й, обхваната в бял сутиен, се виждаха капчици пот. Издърпа в двете противоположни посоки краищата на дънките си и те се разкопчаха като по команда. Повдигна левият си крак и с пръсти бавно придърпа единия крачол надолу докато го събуе, а след кратка пауза, за да си поеме въздух стори същото и с другия. Останала само по прашки и сутиен, тя се отправи направо към банята като пътьом включи с ловък и отмерен жест климатика. След минути ваната бе пълна, а Марибел се канеше да влезе в нея направо с бельото си. Топлата вода обгърна копринено нежното й тяло като мъгла която обгръща пейзажа на зазоряване. Бавно опипвайки с върха на пръстите си разкопча и свали сутиена, който полетя към пода, а след това леко повдигайки се успя да се отърве и от прашките. Изсипа в топлата вода малко шампоан и потопи изцяло главата си във ваната. Постоя така няколко секунди, а после навдигна глава и изтри с ръце пяната от лицето си. Прокара пръсти по краката си, като почна с лек масаж на ходилата, в които чувстваше адска умора, премина и през долната част на краката, а след това и по бедрата си. На лицето й се изрисува чаровна усмивка от досегът с все още нежната й кожа, добре сложеното й тяло, което не го бе страх от напълняване. Марибел отпусна глава назад и се отдаде на сладка дрямка в топлата вана. В стаята се носеше нежна мелодия, а аромата на шампоана се бе разнесъл до всяко ъгълче на малкото помещение.

По същото време и Макс се бе отдал на спокойствие и релаксация в топлата вода на ваната. Не мислеше за нищо, нито дори за разговора си с Жан днес, нито за съня си който не му даде възможност да се наспи пълноценно, нито дори за новата си работа. Сякаш бе изпаднал в транс или медитираше, толкова бе спокоен и уравновесен, че чак самият той се учуди. Оглеждаше банята сякаш бе в нея за първи път. Спомняше си как бе залепил всяка плочка, а в началото стените бяха голи и безлични. Часовете прекарани в ремонт се връщаха в главата му като спомен, но сякаш болката в ставите и мускулите му които бе изпитвал тогава биваше отсята. Крайният резултат му се харесваше много, основно защото никога преди не бе правил нещо сам. Винаги бе имал човек който да му помага в ремонтите, който вечно да го напътства, но ето че дойде деня в който бе успял сам с двете си ръце да създаде приличен, уютен и приятен дом за себе си. Имаше си къща с две спални, три бани и тоалетни, всекидневна и трапезария, кухня, задна веранда с масичка и столове за сутрешното му кафе, малък обор за животните, които гледаше и обширен двор. Въпреки критиките на приятелите му и най-вече на Родриго, той много се радваше на животните, не само защото му носеха яйца, а и защото обичаше да се грижи за тях. Често ги пускаше да се разхождат на свобода по обширната поляна, докато той лежеше спокойно под някоя сянка, но не след дълго походът на животинките завършваше в близост до него. Всичките се подреждаха и лягаха в близост до стопанина си. Ако бе вярна поговорката, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, то можеше да се каже, че Макс е огромен, защото имаше адски много мечти, като по-голямата част от тях бе сбъднал. Цената която бе платил и все още плащаше за сбъдването на мечтите си бе прекалено висока, но си струваше – имаше спокоен живот, нямаше дразнители около себе си, бе заобиколен от истински хора, държащи на думите си и на приятелството му. От всички с които общуваше, а те не бяха много на брой, единствено Родриго знаеше неговата история. Макс си припомни мига, в който му разказа всичко, как приятелят му седеше, слушаше го с недоумение и не вярваше на това което чува. Спомни си колко време му бе отнело докато се довери на Ро за миналото си и как го бе помолил да се закълне докато е жив да не каже на никой. Време бе за промяна в живота му, Макс усещаше това, знаеше че рано или късно щеше да се случи. Той се изправи, облече се набързо и отиде в тайната си стаичка.

След като включи осветлението пред погледа му се разкри малко помещение с размери не повече от 2 на 3 метра. Имаше малък климатик с възможност за вкарване на свеж въздух отвън, защото в стаята нямаше прозорец. До една от стените бе поставена дълга и масивна маса върху която бяха разположени два огромни монитора, клавиатура, мишка, няколко класьора с документи, кула с дискове, малък лаптоп и принтер. Под масата се намираше огромен компютър, който дори в този момент работеше и издаваше жужащ звук от вентилаторите си. В единият ъгъл на помещението, точно под климатика имаше висок библиотечен шкаф. На него се виждаха подредени множество книги, сувенири, снимки и отново дискове. Макс се разположи в удобното кресло точно срещу мониторите, протегна ръка и ги включи. Пред очите му се разкри удивително красив планински пейзаж на фона на който имаше множество разпилени икони на различни програми. След кратко ровичкане, щракане по клавиатурата и мишката той извади два диска и след минути те вече бяха записани с програми, които той смяташе, че ще му потрябват. Постави дисковете в кутия и тъкмо се изправи когато с крайчеца на погледа си мерна една снимка в рамка. Грабна я в ръцете си и докато я гледаше сърцето му започна да бие все по-учестено и по-учестено, сякаш тичаше маратон. Ръцете му притреперваха, а очите му се напълниха със сълзи. Устните му се канеха да кажат нещо, но сякаш някаква невидима сила ги възпираше и стояха все така прилепени плътно една до друга. Сълзите се стекоха по лицето му падайки върху стъклото на снимката.Той побърза да излезе от тайната стаичка докато спомените не са нахлули с пълна сила в главата му. Реши, че една кратка разходка ще му се отрази добре и набързо се запъти към двора на имението си.

Залязващото слънце огряваше гърба му докато той крачеше бавно по зелената тучна ливада. Бе излязъл вятър който закачливо поклащаше клоните на дърветата, а някои от по-крехките листа бяха понасяни от повея му. На по-сенчестите места от ливадата все още имаше диви цветя, но за съжаление на по-слънчевите тревата бе пожълтяла и изгоряла. Макс се замисли дали след време да не направи система за поливане, но трябваше да я планира много внимателно, за да не попречи ако някой ден успее да си направи басейн. Сещайки се за басейна Макс реши, че ще е добре да е обграден от дървета и по-дребни храсти, които можеше да засади напролет.