„Здравей! Защо си сам и плачеш в нощта?”
Попита ме ти с приведена над мен глава.
Ще ти отговоря, но първо сълзите си да спра,
макар че как спира се такава мъка и тъга?
В моят живота всичко е изпълнено със самота.
Няма радостни мигове или дни с вълшебна светлина,
а всичко се е стаило и потъва бавно в калта.
Ето за това плача, но има и други неща.
Не мога повече да гледам с тези очи света,
в който другите щастливи и радостни са,
открили за себе си любовта,
а пък аз все си стоя с тази самота…
Радвам се на приятелите ми които щастливи са сега,
ала боли ме сърцето щом в празния апартамент се прибера.
Гледам как живота бавно отминава и по течението плава,
а аз тъгувам по това, че сам съм през нощта.
Да! Права си! Мога лесно да открия обич не една,
но я ми кажи – истинска и искрена ли ще е тя
или като всичко до сега ще се окаже просто лъжа?
Не! Отново не мога да го понеса.
Свикнах някак си с всичко това,
да виждам усмихнати лица,
а за гърлото да ме е хванала самота,
но по някога ми омръзва да се преструвам пред света.
Ето и теб дори успях да натъжа,
а не исках да стане така.
Какво да се прави – съдба!
Няма ли край за моята мъка и тъга?
Няма коментари:
Публикуване на коментар