Легналият

Нейде там сред поля от погубени мечти,

някой свил се е на кълбо, плаче и думите реди,

ту като молитви, ту като заклинания уви,

а над него надвесени са облаците зли.

Пухкави и сиви, с форми грозни и красиви,

слънцето крият от горските самодиви,

с вода поливат полята със зайчета игриви,

ту усмихнати, ту намръщени – облаците сиви.

От въздишка тежка глухарчето оплешивя,

на далеч полетяха пухкавите му цветя,

цялата земя разтресе се и небето потъмня,

а някой все още лежеше на пустите поля.

Мечти като пчели около него се въртяха,

ту кацаха, ту отново безгрижно летяха,

а очите му пълни със сълзи все така стояха,

гледаха в простора сив и вътрешно кървяха.

„Защо събра тези облаци кажи!”

глас проехтя от небесни глъбини.

„Защо слънцето от земята скри

и защо плачеш също ми кажи!”

Легналият глава изправи и промълви:

„Облаците аз повиках заради моите мечти,

които на прах сега разбити са уви,

исках с дъжда да ги отнесат и да скрият моите сълзи.”

С треперещ глас легналият продължи:

„Слънцето скрих, за да не радват никого неговите лъчи,

защото страшно много от това боли

някой да ти се присмива щом теб те боли.”

Със сетни сили легналият продължи:

„Плача, защото твърде дълго търпях болки, обиди и лъжи,

нищо хубаво моят живот не озари,

за това и моята душа сега плаче и тъжи.”

„Нека да вали! Нека силен вятър да се появи!

Нека слънцето не се показва с дни,

но в сърцето си своите мечти запази!”

рече се гласа от небесните глъбини.