Нейде там сред поля от погубени мечти,
някой свил се е на кълбо, плаче и думите реди,
ту като молитви, ту като заклинания уви,
а над него надвесени са облаците зли.
Пухкави и сиви, с форми грозни и красиви,
слънцето крият от горските самодиви,
с вода поливат полята със зайчета игриви,
ту усмихнати, ту намръщени – облаците сиви.
От въздишка тежка глухарчето оплешивя,
на далеч полетяха пухкавите му цветя,
цялата земя разтресе се и небето потъмня,
а някой все още лежеше на пустите поля.
Мечти като пчели около него се въртяха,
ту кацаха, ту отново безгрижно летяха,
а очите му пълни със сълзи все така стояха,
гледаха в простора сив и вътрешно кървяха.
„Защо събра тези облаци кажи!”
глас проехтя от небесни глъбини.
„Защо слънцето от земята скри
и защо плачеш също ми кажи!”
Легналият глава изправи и промълви:
„Облаците аз повиках заради моите мечти,
които на прах сега разбити са уви,
исках с дъжда да ги отнесат и да скрият моите сълзи.”
С треперещ глас легналият продължи:
„Слънцето скрих, за да не радват никого неговите лъчи,
защото страшно много от това боли
някой да ти се присмива щом теб те боли.”
Със сетни сили легналият продължи:
„Плача, защото твърде дълго търпях болки, обиди и лъжи,
нищо хубаво моят живот не озари,
за това и моята душа сега плаче и тъжи.”
„Нека да вали! Нека силен вятър да се появи!
Нека слънцето не се показва с дни,
но в сърцето си своите мечти запази!”
рече се гласа от небесните глъбини.


Няма коментари:
Публикуване на коментар