Сбогом!

Последният си стих за теб аз сега редя,

със сълзи на очи и с празна длан,

с разбито сърце и от теб неразбран,

защо потуши тъй леко моя любовен плам?

Исках само с теб да бъда занапред,

препятствията да преминаваме навред,

мъките си да споделяме и само напред,

да вървим със спокойствие да се дарим.

Но ти оказа се инат същество,

и не спирах да се питам – защо,

мълчиш за важните неща,

а говориш ми за глупостите от деня?

Питах те директно какво тормозите на мига,

ала обвиняваше ме с лекота в ревност и лъжа,

виновен без капчица вина чувствах се до сега,

всичко търпях в името на любовта.

Исках на море да те заведа и с теб да се сближа,

ала обвини ме дори за това,

че тъй настоятелен съм бил за почивка една,

аз, ти и детето ти да посрещнем изгрева на брега!

Но най-много заболя ме от това,

че за седем месеца не избра,

дали да си с мен или сама,

а налагаше ми измислените си правила.

Как сълзите си сега от света аз да скрия,

как да ги удавя в моята орисия,

защо с мен И ТИ се подигра,

а не съзря добрата ми ранима душа?

Толкова ли много исках от теб, а?

Да имаме нормална връзка през деня,

а не „приятели с привилегии” в нощта,

защо не хареса ми ти любовта?

Защо обвини ме, че съм те напрягал с думи и дела,

а не съм ти носел спокойствие и свобода?

Нима си толкоз тъпа, че не разбра,

моята ревност произлиза от мълчанието ти пред мен в нощта.

Всеки по пътя си сега ще поеме сам,

аз своя път отдавна съм избрал и го знам,

ала ти неориентирана ще си останеш и без плам,

защото няма да ме има до теб да те дарявам с любов – знам!

Това за мен е края сега,

Защото ти за мен бе и ще си останеш света,

Сам ще бродя и скитам по света,

Без любов, без нежност и без твоите нежни устни в нощта.

Раздялата боли и реже сърцето ми с нож намазан със сол сега,

Сърцето ми слепено от устните ти целуващи ме във нощта,

Сега отново разби се и падна победено във прахта,

А сълзите ми кървави текат като река по изтерзаната ми душа.

Сбогом моя любов… Сбогом ангелче красиво във нощта…