На сред полето с ръж сам стоя
с мрачно лице и разпиляна душа,
стискам чадъра стар в ръка
и чакам бурята в нощта.
Поглед назад отправям за пореден път,
но очите просълзени виждат само
болка, прах и самота,
няма дори капчица любов и красота.
Всяка пътека по която вървях до полето с ръжта,
осеяна бе с безброй цветя със снежно бели листа,
а на всички листа изписани бяха женски имена,
кое от кое по красиво и сияйно в нощта.
Всяко цвете имаше по капчица роса,
а може би бе една сълза,
пропита с болка, прах и самота,
но тъй красива на сияйната луна.
Всяка пътека започваше и свършваше уви,
а след нея друга започваше да вие своите черти,
но последната пътека свърши пред ръжта
и откри се гледка чудна пред мен в нощта.
Черни облаци облети в лунна светлина,
раздирани на парчета милиони
от светкавици в нощта,
а грохот мощен разтърсваше земята под моите крака.
Това ли е краят за мен сега или друг път чакаме след ръжта?
Отново ли ще има цветя с капчица роса?
Пак ли някой ще пророни горчивата сълза?
И дали ще завърши и той с болка, прах и самота?
Няма коментари:
Публикуване на коментар