Глухоняма самота

Нижат се забързаните дни

летят възседнали погубени мечти,

а нейде там в кътче тъмно сврян

за света околен ставах все по-глухоням.

Не можех вече реалността да понеса,

а не исках и на смъртта да се предада.

Не чувствах вече болка и тъга

от измяна и прокоба не една.

Към живота не бях вече устремен,

а с поглед мълчалив бях надарен

и по своя собствен път бавно устремен

крачех без да се страхувам от любовен плен.

Дали от болки вече уморен,

или просто от премеждията променен,

аз вече не усещах да летя,

а бавно ходех без посока към целта.

Платих жестоката цена,

изживях и тази тъга,

и не искам вече нищо от света,

освен глухоняма самота.

Да не чувам за болка и тъга,

да не виждам падаща сълза,

дълбоко да вдишвам от моята самота,

с която наказах се като на шега.