Имението на страстта - Глава Шеста

Глава 6

         Тишината на понеделнишката утрин бе нарушавана единствено от песента на пойните птици скрити в клоните на дърветата. Слънцето тъкмо изгряваше когато на лоджията си се появи Макс с чаша кафе в ръка. Усмивката красеше лицето му, гладко избръснато, ухаещо на парфюм с тежка миризма, а белите панталон и риза бяха старателно изгладени и подчертаваха стройната му фигура. Тъмно кестенявата му коса бе сресана назад и все още леко влажна. Той прокара пръсти през нея и си каза, че скоро ще трябва да я подстриже малко. Пристъпваше нервно по дървения под и поглеждаше в ръчния си часовник. Слънцето  галеше очите му карайки клепачите да замижават. За първи път нямаше да пътува до Барселона, за да води лекции. Предстоеше му първи работен ден, нова работа, нови задължения, нови отговорности при това не малки, нови колеги и това на което искрено се надяваше и за което се молеше – нов късмет. Преди миг му се бе обадил Родриго, за да му честити първия работен ден и му каза, че до два дни ще се  прибере и ще излязат, за да може Макс да почерпи за новата служба. Сърцето му започваше да бие все по-учестено с приближаването на уречения час, в който Жан щеше да пристигне и да го вземе.

         Тъкмо бе слязъл пред къщата и гледаше полета на една птица високо в синьото небе, когато се чу приближаването на кола по калдаръма. Макс за секунди влезе в къщата и се появи с малка ръчна чанта и кафе. Черният мерцедес паркира точно пред входа и двигателят угасна. Задната врата се отвори и отвътре се подаде главата на неговият нов началник, който му направи жест да влиза. Макс погледна часовника си и видя че той сочи точно 8:30. Точността му го накара да се усмихне и той поздрави Жан:

-         Добро утро! Реших, че ще трябва да се реванширам за превоза до

службата и затова си позволих да ти направя едно кафе, надявам се да нямаш нищо против.

-         Добро утро, Макс! Много благодаря за кафето, наистина имам

нужда от него, защото за малко не се успах.

Докато колата потегляше и се отправяше по пътя за Сабадел, Макс и Жан започнаха да разговарят за всичко което му предстоеше. Едни от първите думи които чу от него бяха, че ще е на пряко подчинение единствено на него и абсолютно никой друг няма да има право да му нарежда какво да прави, освен самият той. Това донесе частичка спокойствие в изнервената душа на 36 годишния мъж. Докато пътуваха Макс се вгледа в мястото на което обикновено спираше с пикапа, когато пътуваше до Сабадел. Затвори за миг очи и си представи мислено целия ритуал, който си бе изградил с времето. Жан забеляза неговото разсейване и го запита:

-         Всичко наред ли е, Макс?

-         Моля? – бе краткия и отнесен отговор, който получи от Макс.

-         Всичко наред ли е? Изглеждаш ми отнесен някак си? Притесняваш ли се?

-         Ами не, всъщност не съм отнесен, по-скоро се бях вгледал в красивата природа наоколо. Но няма да крия, че съм леко притеснен. Не знам какво да очаквам, как ще ме приемат колегите?

-         За колегите не се тревожи, защото без да искаш ти сам направи страхотен избор. Тук е най-сплотения колектив, винаги дружелюбни и ведри са. Единственият проблем е, че са само жени и единствените мъже ще бъдете ти и шефът на филиала. Това теб не бива да те притеснява изобщо, защото както ти казах, ще си пряко подчинен на мен, пък и със сигурност ще си допаднеш с началника им – сеньор Сабадеро. Знаеш ли, че в събота е изпратил две чистачки и две от служителките си, за да ти подготвят специална стая, точно до неговата и с доста добър изглед?

-         Не е трябвало - и малко бюро щеше да ми свърши работа на първо време. – заоправдава се Макс.

-         Напротив! Трябваше! Всички трябва да имат респект от теб. Ще разбереш с времето, че съм прав. А сега искам да те попитам, защо си купил това имение, само заради природата ли? Не е ли прекалено отдалечено от града, това са си все пак има няма 10-ина километра? Помня как изглеждаше сградата на времето - беше с олющени стени, гаража нямаше врати, а сега не успях да я позная. Мои роднини преди много години живееха в нея и аз често прекарвах летата и ваканциите тук.

-         Купих го заради природата, заради отдалечеността му от градската суетня, заради големия потенциал който предлага. Най-много ми хареса това, че щом човек влезе през портата вижда къщата, гаража и няколко дървета, а всичко останало е зад тях. Знам че звучи много потайно, но мен именно това ме грабна. Наистина е редно някоя вечер да ми дойдете на гости, ще се радвам да ви посрещна в дома си. – каза Макс със спокойно сърце. Винаги когато се сещаше за имението си в душата му настъпваше спокойствие. Спомняше си за дните и нощите на труд, всички планове които бе чертал на компютъра си, за да може да визуализира идеите си преди да започне да ги реализира.

-         Обещавам ти! В скоро време ще ти дойда на гости, пък знае ли човек, може дотогава да си намерил и някоя господарка за този дом и да ме посрещнеш с жена до рамото си – каза Жан и се разсмя. Макс чак сега успя да улови съвсем лек акцент в смеха му.

-         Надявам се да ми дойдете по-скоро на гости, а не чак когато си намеря приятелка, защото това може да се окаже след много време. – отговори Макс, като се опитваше да скрие болката си от зададения му въпрос.

-         Скоро ще е момче, скоро! Хайде пристигнахме. Това е сградата. Тук долу в това кафене сутрин е пълно с наши служителки, така че ще можеш и ти да си пиеш кафето вече в приятна компания, а не сам на терасата. Работното време е от 8:30 до 18 часа с почивка от 13 до 14:30. За разлика от повечето работещи тук на теб ще ти бъде позволено да закъсняваш и тръгваш по-рано, но и по-късно. Разбирам какво те чака като работа и знам също така, че ще се налага да пътуваш често до Барселона. Именно затова ще предупредя Сабадеро да знае, че за теб ще има изключение и няма да се налага да се обясняваш на никой защо си закъснял – спокойно! Ето ни, пристигнахме – каза Жан като въведе Макс в офиса. Пред очите му се разкри фоайе с правоъгълна форма и прилични размери, като в средата имаше поставени канапета и дивани. В единия ъгъл на фоайето се виждаше машина за кафе и студена вода. Три от вратите бяха стъклени, но с поставени щори от вътрешната страна, а останалите бяха плътни.

Жан даде сигнал на Макс да го изчака във фоайето, а той влезе в една от стаите със стъклена врата, на която бе изписано името Сабадеро. Веднага след като остана сам Макс се заоглежда наоколо. Мястото изглеждаше добре, чисто, подредено и не се виждаха много сновящи хора наоколо, бе спокойно. От време на време някоя врата се отваряше, а от вътре надзъртаха любопитни погледи. След няколко минути като по команда всички врати се отвориха и хората се събраха във фоайето където се намираше Макс. Жан и някакъв господин на средна възраст застанаха от двете му страни, а всички останали се бяха подредили в полукръг срещу тях. Жан започна да говори:

-         Уважаеми колежки! – започна той – Моля за вашето внимание. Всички ли сте тук?

-         Само Марибел не е тук, каза че има спешна работа – каза Ернанда, която стоеше най-отпред пред останалите жени.

-         Добре! Няма проблем – продължи Жан – За всички вас които сте

тук искам да ви запозная с нашият нов служител – господин Максимилиано Родригез. Той ще работи при вас и ще е новият ни системен администратор. Той сам избра да работи тук, по свои причини, но по принцип искам да знаете, че ще отговаря за целостта на системите както в централния офис, така и тук. Не искам да го товарите с глупави въпроси и задачи, защото отговорностите, които има не са никак малки. Ще му се налага да отсъства често когато имаме проблем или нужда от помощта му в централата. Ще е на мое пряко подчинение, като се надявам това ми решение да бъде уважено от всички вас. Ще имате време да се опознаете, защото първата задача която има пред себе си Максимилиано е да опознае работата на всеки един отдел и сектор. Изложете пред него проблемите си които срещате с техниката, какви са вашите желания и идеи за оптимизация, а той ще ги обобщи и докладва. Сега, ако нямате въпроси, може да се връщате на работа.

-         Той ли оправи компютрите в централата – попита Ернанда докато другите се отправяха към стаите си, но след като я чуха се спряха и погледнаха отново към Макс и двамата мъже до него.

-         Да! Това е той! – отговори скорострелно господин Сабадеро - Надявам се вече никога да нямаме такива проблеми с техниката, както и да работим добре заедно – продължи той и стисна ръката на Макс, като добави – Разчитай на пълното ми съдействие, младеж. По думите на Жан ти си скрит талант. Тук ще го развием до краен предел, обещавам ти!

-         Благодаря Ви – отговори скромно Макс.

-         По-красив е отколкото го описваше Дулсе – отговори Ернанда

докато обръщаше гръб на мъжете и отиваше към стаята на Марибел.

Макс чу тази реплика и тя го накара да се изчерви. Руменият цвят който добиха бузите и ушите му се откроиха на бялата му риза. Макс поздрави и благодари на Жан, като той на свой ред му пожела успех на новото работно място. След като шефа се качи в асансьора и замина, Сабадеро го въведе в кабинета му и го запозна с новото му работно място. Показа му къде са санитарните помещения, къде може да пуши при необходимост, както и къде са операторките, като не пропусна да спомене и че те най-често имам проблеми с компютрите и ще се наложи да им съдейства от време на време. След това телефона на господин Сабадеро звънна и той остави Макс за малко сам в новият му кабинет.

Докато Макс включваше компютъра и проверяваше какво има в чекмеджетата на масивното си бюро от черешово дърво, Ернанда седеше в стаята на Марибел и се опитваше да я заинтригува с описанието на новия колега. Марибел седеше и си придаваше вид, че работи нещо важно, но всъщност просто все още бе ядосана на шефа си, че ги бе накарал да работят в събота. Усилията на Ернанда да опише Макс колкото се може по-привлекателен се оказаха напразни и затова тя реши да използва „тежката артилерия”:

-         И освен, че белият панталон и риза му стоят прекрасно, а очите му

излъчват жажда за живот, та освен всичко това – опитваше се да привлече вниманието й тя – той се казва Максимилиано – изрече Ернанда и замълча в очакване на реакцията й.

-         И какво от това? Име като име? – остана безчувствена за думите й

Мери.

-         Как какво от това? Как можеш да наречеш на галено

Максимилиано – МАКС, нали? – продължи Ернанда.

-         Е това беше! – каза Мери, изправи се и отиде с бърза крачка в

кабинета на началника, оставяйки Ернанда сама в стаята й. – Господин Сабадеро, може ли?

-         Да, разбира се Марибел! Пропусна запознаването с новия ни

колега, но ще имаш тази възможност, защото от утре ще ти прави компания от време на време, за да опознае начина на работа, както и да разбере с какво може да ви помогне – каза Сабадеро, докато Мери го гледаше и мислено си казваше „Само това остава, някакъв навлек да ми се изтърси утре и да си казвам какво ми пречи в работата…”

-         Исках да ви попитам, ще е възможно ли днес да ме освободите от

работа, не се чувствам добре и искам да отида на лекар?

-         Да! Разбира се. Няма проблеми.

-         Ще си пусна отпуска за деня ако трябва, а мисля че Ернанда ще може да ме замести. – продължи Мери.

-         Не! Моля ти се! Няма да си пускаш отпуска. Нали в събота

работихте извънредно. Кармен ще те замести, нали затова я обучи преди половин година, за да може да те замества когато си отпуска. Ще ти кажа какво ще направим. Използвайте деня днес с Ернанда, за да си отпочинете. Вече е почти 10:45, имате време да отидете и на лекар, да посетите магазините и да си отпочинете. Освобождавам ви и двете за днес, но утре ви искам на линия!

-         Благодаря ви господине! Много ви благодаря. Утре ще сме тук.

Обещавам.

-         До утре, Марибел! – каза Сабадеро.

След като разказа на Ернанда за разговора си с шефа, двете напуснаха сградата с ведра крачка отправяйки се към сауната която посещаваха често. Марибел помоли приятелката си да не говорят за новия колега, тъй като ще има възможност утре да се запознае подробно с него. Решиха да се отдадат на почивка и разкрасяване, а след сауната и салона за красота планираха разходка из магазините и късен обяд при Дон Мигел. Ернанда се опитваше да разбере постъпката на приятелката си, но все не успяваше. За първи път я виждаше така настроена срещу някого без дори да го е виждала, но въпреки това й се радваше на смелостта да поиска почивен ден.

Денят обещаваше да е много горещ, но още по-горещо бе в сауната в която двете приятелки се намираха. Помещението, което бе част от цял фитнес комплекс, бе обзаведено по последна дума на техниката и нямаше как да е иначе, тъй като фитнеса се намираше в централната част на града и трябваше да е на ниво. Докато лежаха спокойно на дървените пейки и си почиваха Ернанда успя да убеди приятелката си в петък вечерта да им дойде на гости за вечеря. Скритата цел на нейната покана бе отпразнуването на рождения й ден, но Мери си спомни още в мига в който чу за поканата, че това е хубава възможност да се види с Макс и да поговорят, затова прие с охота поканата. Марибел реши, че обхода по магазините ще е хитър начин да избере подарък за приятелката си, щеше да наблюдава внимателно какво си харесва и иска да си купи и щеше да я разубеди от покупката, за да може след това да се върне в магазина и да го вземе. Всичко бе измислено на мига в който си спомни за рождения й ден. След сауната и освежителния душ двете приятелки отидоха в съседния салон за красота където си направиха нови прически, ако изобщо можеше да се каже, че Марибел получи нова прическа защото не повече от няколко косъма от косата й бяха с променена позиция, но иначе фризьорката й придаде много елегантен и красив вид, подсили я с маска за коса. Ернанда на свой ред получи съвсем нов облик. Косата й бе скъсена с почти 5 см, а след това накъдрена. Когато се огледа на излизане тя едва се позна, но след като чу одобрението на приятелката си реши, че наистина й отива този нов имидж и двете ведро и жизнерадостно се запътиха към магазините.

В това време Макс се запознаваше с обстановката. Вече бе включил компютъра и обхождаше мрежата на фирмата. Ръцете му щракаха отначалото бавно, но в последствие преминаха на такава скорост, че когато в стаята му влезе господин Сабадеро, придружаван от секретарката си, за да го поканят да се присъедини към тях за обяд, и двамата останаха като потресени от бързината му. Той дори не гледаше в клавиатурата докато пишеше, а спокойно бе отправил погледа си към посетителите си и разговаряше с тях. Макс прие с охота предложението им и след като ги изпрати с поглед, продължи все така усърдно да работи. На излизане от стаята му, младата секретарка не пропусна да отбележи наблюдението си пред началника си, който също бе впечатлен от видяното. „Видя ли само колко съсредоточен беше когато влязохме, а след  това гледаше в нас, разговаряше, и въпреки това не спираше да щрака по клавиатурата, а ти ме караш да ти повтарям изреченията по няколко пъти докато ги напишеш, ще трябва да се научиш и ти да пишеш толкова бързо” бе краткия коментар на Сабадеро за видяното, при което Марисол сведе глава и се отправи към работното си място.

Когато настъпи 13 часа всички служители като по команда излязоха от офисите си и се запътиха на заслужена почивка. Последни от сградата излязоха Макс, господин Сабадеро, Марисол и Кармен. Четиримата отидоха в не особено голям ресторант на около 5 минути пеша от сградата в която бе разположена фирмата им. Ресторанта с гръмкото име work feliz, което в превод означаваше „Щастлива Работа” бе от типа китайски ресторанти, разположен в една малка уличка, но доста стилно обзаведен и с разнообразно меню. Двете жени не спираха да задават въпроси на Макс, разпитваха го къде е работил преди това, естествено неизменния въпрос дали е женен или си има приятелка. Щом чу този въпрос Макс се смути и започна да почервенява. Хем му се искаше да отговори признавайки че няма, но от друга страна го бе страх да не се разкрие прекалено много. Точно в този момент Сабадеро се намеси измествайки въпроса към това - какви са плановете на Макс.

-         За момента плановете ми са да успея да настроя всички системи

във фирмата както трябва, за да мога по-лесно да ви помагам при възникнал проблем. Относно работата която ми предстои да върша се чувствам уверен в себе си дотолкова доколкото знам, че ще мога да се справя с възложената ми задача. Не искам да измествам никой от позицията му, а не бих и могъл – като каза това Макс имаше предвид да не би евентуално Сабадеро да се притеснява, че може да бъде изместен от него. – Обичам да работя с компютри, това ми носи спокойствие и щастие. Това именно търся и от бъдещето си – спокойствие, щастие и възможност да се развивам.

-         Добре казано! – подкрепи го Сабадеро – хайде да ставаме, че

времето ни почти изтече в сладки приказки.

         Денят вече бе минал и ръчният часовник на Макс сочеше точно 20 часа. Бе се прибрал почти преди час от първия си работен ден. Учудващо дори за него самия не изпитваше умора, може би защото по-голямата част от деня прекара в разговори с различни служители, поне до 16 ч. когато Сабадеро го извика в офиса си и двамата говориха на дълго и на широко за най-често срещаните проблеми с техниката тук. Обясни му, че всяка вечер се прехвърлят архиви, които се съхраняват тук. Макс предложи да попроменят малко системата и освен тук данните да се съхраняват и на още едно място защото по този начин ще е по-сигурно. След работа Макс се разходи из магазините, като търсеше да си купи някои нови дрехи. След като набързо избра чифт дънки и няколко ризи той си хвана такси до дома. От разговора си със Сабадеро той бе разбрал, че фирмата разполага и с парко-места в подземния гараж, което го успокои, че ще може да ходи с колата си до работа.

         Веднага след като бе взел освежаващ душ той излезе да се разходи в задния двор на имението си. Разсъждаваше над отминалия ден, над всички нови хора с които се бе запознал. Струваха му се приятни и свестни, с изключение на типично женското им любопитство което знаеше, че с  времето щеше да отшуми. Компютърът който му бяха предоставили бе прилично добър и му вършеше работа за сега, но все пак той планираше да го обнови при първа възможност. Вече бе говорил с Жан Франсис още щом се прибра, за да му благодари още веднъж за доверието което му бе гласувал, както и да му разкаже накратко как бе преминал денят му и какви са първите му впечатления. Разбраха се че след две седмици ще отиде в централата, за да се запознае със служителите там. Въпреки успешния първи работен ден, той все още се чувстваше леко несигурен в себе си, усещаше се че прекалено бързо бе взел това решение. Питаше се дали не бе редно да продължи да преподава, а не да се втурва в това ново поприще. След почти половин час обикаляне напред-назад в имението си, реши че няма смисъл да се измъчва с толкова мисли и е крайно време да се понесе по течението както го съветваше и Родриго и Дон Мигел. Вече си имаше собствен дом, не бе принуден да живее под наем, имаше спокойствието което бе жадувал, липсваше му единствено любовта, но си казваше, че рано или късно ще я открие.

         В този момент Марибел се бе разположила удобно в хола си и гледаше комедия по един от каналите. Въпреки, че филмът бе интересен за нея в началото, не след дълго тя се отдаде на размисли. Чудеше се дали не прибърза днес и не прояви прекалено голям инат като не излезе да поздрави новият служител. Може би Ернанда имаше право, че той няма вина за назначението си. Все пак заплатите там бяха прилични, а в тези тежки времена това бе от съществено значение. Не познаваше добре Жан Франсис и за това съдеше за него по приказките на колежките си, които го описваха като добър, но взискателен и изискващ човек, властен и въпреки това човечен. Може би именно това описание което си бе изградила, както и факта, че от години не бе назначаван нов човек я бе подтикнало към такъв силен отпор за новоназначения мъж. Бе започнала да се чувства виновна, че не остана да се запознае с него днес, но си каза че утре ще му даде шанс и няма да прибързва с изводите си.

-         Ало, какво има скъпа – отговори на позвъняването на телефона Мери, разпознавайки гласа на приятелката си – Да не би да не те познаха у вас с новата прическа?

-         Напротив, познаха ме и всички се учудиха защо се прибирам толкова рано. Обаждам ти се заради друго. Преди миг се чух с Марисол. Тя ми каза, че двете с Кармен и господин Сабадеро, придружавани от Максимилиано са били на обяд в онзи китайски ресторант за който все ти казвам, че трябва да отидем.

-         И какво от това – прекъсна я Марибел?

-         Изслушай ме скъпа, моля те. Помолих Марисол да ми го опише

що за характер е, а знаеш как обича да разказва тя, не случайно майка й е една от най-известните писателки в района. Та по нейните думи е леко притеснителен, дори може да се каже нервен на моменти, поне когато се касае за лични въпроси, които както сама се досещаш  - те не са му спестили, но са останали без отговор. Освен това каза, че има най-поразителните и пронизващи очи, които е виждала досега. Каза още, че преди това е работил като преподавател в Барселона и дошъл тук по покана на господин Франсис. Французина му е предложил позицията в централния офис, но той предпочел малкото градче, защото живеел на близо и обичал спокойствието което цари в него. – Ернанда разказваше така оживено и екзалтирано, че Марибел не смееше да я прекъсне и за миг, а в последствие вече й бе станало дори интересно – И така той заявил, че не иска да измества никой, желае да работи като компютърен специалист във фирмата и да ни помага с каквото може. Знаеш ли, не съм сигурна, но така като те слушах как онзи ден ми описа мъжа от съня си ми се струва че той адски много прилича на него. Еее, поне на външен вид и на очи го докарва. Но трябва да чуеш как го описва Марисол - дори да е някой дрипльо е способна да убеди всеки да го хареса с думите си.

-         Съмнявам се, че прилича на Макс от моя сън. Е, имената им са

сходни, що-годе очите които Марисол ти е описала също, но се съмнявам. Както и да е, утре ще се запозная с него. Ще е целият ден на обучение при мен, да гледа как работя, какви нужди имам и какво мисля, че е добре да се промени в системата, за да се оптимизира повече. – Марибел се поспря за миг и продължи – но това не означава, че няма да му вгорча живота на клетника, дори си мисля да отида  с черната рокля, онази която си взех за банкета преди месеци.

-         Не, моля те! Защо с нея? Знаеш, че не я харесвам защото не подчертава хубавото ти тяло. – опита се да я разубеди Ернанда.

-         Не! Ще отида с нея. Дори я изгладих преди миг. Хайде скъпа, до утре сутрин на кафето – каза Мери.

-         За съжаление утре няма да можем да пием кафе заедно, скъпа. Трябва да взема един колет от  леля ми. Разказвала съм ти за нея. Тази, която се омъжи за сърбин и сега живеят в Ниш. Ще се видим направо в службата. До утре, Мери! – каза Ернанда.

-         Добре, до утре приятелко – отговори й Марибел и се вгледа в

пепеляво розовата блуза, която бе купила за рождения й ден. По-рано днес, докато още се разхождаха по магазините, тя забеляза как Ернанда бе харесала тази блуза, но цената от 85 Евро й се стори прекалено голяма и затова пропусна да си я купи. Веднага след като се бяха разделили Марибел бе отишла в същия магазин и я бе взела, за да й я подари в петък.

         Вторникът започна обещаващо за Марибел, първо защото тя успя да се събуди сама без намесата на часовника, чувстваше се отпочинала и заредена с енергия, а освен всичко друго денят бе с една идея по-прохладен от предния. Часът не бе станал още 7:10 когато тя вече бе готова да излезе за работа. Бе решила, че няма да измени на традицията и ще изпие сутрешното си кафе на обичайното място, дори сама. Излезе с такава усмивка от апартамента си, че дори съседката й от долния етаж, с която се засякоха на входната врата й каза, че днес изглежда особено ведра и й пожела усмихнат ден. Мери си каза, че сигурно е заради черната рокля която бе облякла, без дори да предполага, че това се дължеше на усмивката й. Вчерашният ден който прекара в сауната, козметичния салон и магазините й се бе отразили положително на настроението. Докато сядаше на кафенето се молеше и новият колега да е в положително настроение, за да не помрачи деня й. Не знаеше какво да очаква и рядко се ръководеше от хорските приказки за характера на хората, а предпочиташе да ги опознава сама. За това и днес бе решила твърдо да го прецени най-внимателно. Докато разбъркваше кафето си спомни за съня, който отново й се присъни тази нощ. За разлика от предните пъти, този път не бе получила сърцебиене като го бе сънувала, но всяко действие бе същото – тя стои в страни и вика името на мъжа, който тича преследван от някаква мистериозна фигура. За миг се разсея от спомена за този мистериозен мъж и след това продължи с кафето си. Седеше на бял стол пред стъклена маса, разположени в близост до малка стъклена витрина зад която бе кафенето. Бе седнала така, че да наблюдава всеки който влиза в сградата.

         Утрото на Макс започна много забързано след като бе забравил да навие часовника си предната вечер. Часовникът сочеше почти 7:30 когато той съвсем случайно отвори очи. Взе много бърз душ и докато пиеше кафето си хранеше своите животинки, които му се радваха като всеки път, но сега той нямаше време за тях. Искаше му се да пристигне навреме в работата си. Времето отлетя неусетно и докато се облече в новите си светло сини дънки и червена риза, часът вече бе станал 8:05. Зарадва се като чу как колата запали без проблеми и потегли с бърза скорост за Сабадел.

         Марибел оглеждаше внимателно всяка своя колежка, която влизаше в сградата с надеждата да види новият си колега, който евентуално би придружавал ако не Кармен, то поне Марисол. Искаше й се да го зърне преди да се наложи да се запознае с него, за да може да го прецени по-внимателно, за да има време да се подготви с въпросите си към него. Видя как Кармен премина през въртящата се врата, но бе сама. Каза си, че сигурно новият ще се появи с Марисол. Явно вчера й бе направил силно впечатление, а тя бе млада и необвързана, сигурно щеше да му се нахвърли на мига. Оказа се, че бърка в преценката си след като и Марисол влезе в сградата напълно сама. Разочарована от неспособността си тази сутрин да предскаже събитията, тя извърна глава към сервитьора който в този момент обслужваше съседна маса и поиска сметката. Точно в този момент Макс забързан буквално влетя през входната врата без дори да извръща глава в страни. Изправящата се на метри от вратата Марибел пропусна да забележи не само него, но дори и шефа си Сабадеро. Хубаво започналият ден на Марибел бе на път да се развали, след като не само не успя да види новия, но и когато чу по радиото в кафенето, че предстои горещ ден и евентуални превалявания в късния следобед тя помръкна. Надяваше се въпреки всичко новият да успее да й повдигне настроението си с някоя шега или майтап, с който да разчупи леда.

         Макс се втурна към затварящата се врата на асансьора и успя да се вмъкне в последния момент, секунда, две преди да се затворят вратите, като дори не чу виковете да задържи врата. Марибел определено започна да се разстройва и да разваля положителното настроение което имаше цяла сутрин. Ето че за миг не успя да хване асансьора въпреки силните си викове по високия мъж с червена риза, който сякаш нарочно не я чу. Застана нервно до затворените врати на асансьора и след като няколкократно натисна копчето започна нервно да потропва с токчето на черните си обувки. Явно колкото и да не й бе повлиял съня в началото на деня, сега доста бързо си наваксваше и ето че почти нямаше следа на лицето й от усмивката и положителното настроение с което тръгна за работа. Макс вече дишаше спокойно в прохладния си офис и тъкмо поставяше чаша с кафе на бюрото си когато във фоайето връхлетя като буреносен облак Марибел. Тя не обърна внимание на поздрава на колежките си, а просто влетя с бясна скорост в офиса си и побърза да си обуе по-ниски обувки тип сандал, след като преди миг едното токче се отчупи като слизаше от асансьора. Определено вече нямаше и помен от хубавата й усмивка. Макс се изправи и спусна щората на прозореца на вратата си. Отпи глътка кафе и се загледа в монитора.

-         Мери? – чу се гласа на Ернанда която почука на врата на приятелката си – тук ли си?

-         Да! – каза студено Мери, докато сядаше в стола си.

-         Света богородице, да не си убила някой? Изглеждаш ми като сериен убиец. Какво ти се е случило? Сутринта като се чухме ми каза, че си в страхотно настроение, въпреки че отново си го сънувала онзи сън. Какво се случи?

-         Не ми е ден днес, скъпа. Исках да видя новия колега, като си мислех, че ще влезе или с Кармен, или с Марисол в сградата, не знам защо, но така се надявах. Е, и двете влязоха сами в сградата. След това взеха асансьора точно под носа ми. На слизане пък ми се счупи токчето, а тези обувки са едва на месец. Казвам ти, днес не ми е ден! Сега го чакам да дойде тоя навлек да се запозная най-сетне с него. – изнервена и с треперещ глас говореше Мери.

-         Спокойно, скъпа! Казах ти аз да не обличаш тази рокля, казах ти! Тя е виновна.

-         Моля те не почвай с роклята… снощи казаха, че ще е прохладно, а одеве съобщиха, че ще е още по-горещо от вчера и чак късния следобед би могло да превали. Как ще ида до оранжерията ако завали, идея си нямам. А вече втори ден отлагам да взема тези изкуствени торове за цветята на терасата ми. Горките съвсем се изтощиха от тези жеги. Представяш ли си какво ми е в тази ЧЕРНА рокля днес, при 38-те градуса които ще достигнат термометрите по обед?

-         Спокойно, щом влезе Максимилиано ще забравиш напълно за тревогите си. Хайде сега, отпочини си малко и се успокой. – опита се да я окуражи Ернанда.

-         Да, влез! – каза Марибел в отговор на почукването на вратата,

като и двете с Ернанда си казаха, че това ще е новият колега и тръпнеха в очакване да го видят.

         Макс тъкмо посегна пак към кафето си, когато мобилният му телефон иззвъня:

-         Ало, Макс? Как си – беше Жан.

-         Благодаря, добре! Започнах да проверявам едни настройки на

сървърите и да правя схема на мрежата. Вече имам и някои идеи за оптимизация, но същинската част тепърва предстои – каза оживено Макс.

-         Радвам се да усетя желанието ти за работа, но искам да те помоля

за една услуга.

-         Разбира се, с какво мога да ви помогна?

-         Първо – престани да ми говориш на Вие, мисля, че се разбрахме

вече за това…

-         Да извинявай… - каза Макс

-         Сега! Искам да отидеш в централата, там ще те чака Дулсе –

моята секретарка. Ще ти даде един плик с документи, които спешно трябва да се сканират. В централата има скенер, но повярвай ми никой не го е използвал откакто го купихме преди две години. След като се сканират ще трябва да ги изпратите и подпишете с електронния подпис до една фирма. Дулсе знае адреса, ще ти го каже. За съжаление обаче това ще трябва да стане до около 14 часа днес, тъй като се подготвя нова експедиция.

-         Няма проблем, сега тръгвам за там. Ще те държа в течение! – каза

Макс и след като прибра мобилния телефон в джоба си, грабна една чанта от закачалката и забързан излезе от офиса, като пътьом забеляза Сабадеро, който се канеше да влезе в една от стаите. Повика го, за да му съобщи че излиза и следобед ще се върне, за да се запознае с колежката която ще го обучава днес.

Докато двете приятелки тръпнеха в очакване да видят кой точно се канеше да влезе в стаята им и дали ръката която се подаваше на вратата, но вече минута – две почти не я отваряше, не бе ръката на новия колега. Господин Сабадеро съобщи на Макс, че му се налага също да отсъства следобеда и като се върне от Барселона да влиза направо в тази врата, за да се запознае с Марибел. Каза му, че тя е една от най-отговорните тук и може да му помогне много със задачата която има. Познава всички недостатъци на системата, знае какво и как се прави и ще му е от полза.

-         Е! Няма ли да влиза този който почука вече? – нервничеше Мери.

-         И аз това се чудя? Почука, открехна вратата, видяхме чифт пръсти и после пак се затвори, а се кълна че чух да се споменава и твоето име.

-         Здравейте, дами – каза Сабадеро веднага щом влезе в стаята – Марибел, знам че изгаряше от желание да се запознаеш с новият ни колега, но за съжаление му изникна нещо спешно в централата и се наложи да излезе. По всяка вероятност ще се върне към 14 – 15 часа, но тъй като мен няма да ме има тогава му казах да идва направо тук при теб и разчитам да си на линия, нали?

-         Разбира се, господине. Ще бъда тук. Жалко, че ще трябва да чакам още за да се запозная с него, но може пък и да е по-добре, защото имам доста заявки за обработка и тъкмо ще успея да ги придвижа. – отговори Мери, като се опитваше да скрие яда си, но Ернанда го долови в думите и очите й.

-         Добре, тогава. Разбрахме се. – каза Сабадеро и напусна стаята.

-         Казах ли ти, скъпа? Днес не ми е ден! Нямам думи просто – заоплаква се Марибел.

-         До този момент не вярвах, но вече и аз съм на мнение, че днес

определено нямаш късмет. Знаеш ли, иди на обяд и си облечи други дрехи, тази рокля нещо е омагьосана, казвам ти – виж само колко проблеми за има няма час време ти създаде!

-         Стига си и ти с тази рокля. Не я харесваш, защото е черна, а не е

омагьосана. Ти я омагьоса с думите си, така да знаеш. Хайде изчезвай, че си имам работа – каза сопнато Марибел.

След като остана сама в стаята си, тя се отпусна назад в стола и се замисли над премеждията й до този момент. Опитваше се да намери причина да се усмихне отново, за да изглежда лъчезарна, за да не й личи вътрешният яд от проблемите които я бяха връхлетели, но не успяваше. Реши да се впусне в рутината на работата и да не мисли повече за тези неща.

Макс паркира колата на служебния паркинг в Сабадел и погледна часовника на ръката си – сочеше 13:30. Реши да отиде направо в службата и да се види с колежката, за която Сабадеро му каза – Марибел. Повтори си името й няколко пъти и започна да си мисли как ли й казват на галено докато заключваше колата и се качваше в асансьора. След като се качи и завари пуста стаята й той се вгледа в табелката до вратата и се увери, че на табелката пише името й. Затвори вратата и тъкмо се бе запътил към кафе машината в дъното на фоайето, когато видя една от чистачките и я попита къде са всички. „В почивка са, сеньор!” заяви му тя. В бързината да се прибере напълно бе забравил, че почивката е от 13 до 14:30. Реши, че ще има достатъчно време да хапне при Дон Мигел и се запъти с бърза крачка натам. След 15 минути вече бе пред врата на градината в която бяха разположени масите. Повечето бяха заети, но имаше една празна в близост до външния бар. Запъти се към нея като махна с ръка на стария Дон Мигел, който взе едно меню и го посрещна с усмивка.

-         Какво ще бъде днес синко? – запита го той.

-         Искам една паеля, ако може и една много студена минерална

вода. – каза Макс и върна менюто на стария. Тъкмо постави чантата си на стола до себе си когато се загледа в жената на отсрещната маса. Лицето й му се стори много познато и след кратък размисъл си спомни, че тя работеше в същата фирма и бе точно онази която задаваше куп въпроси вчера докато шефа го представяше. Не знаеше името й, за това реши само да й кимне с глава в знак на поздрав.

Ернанда отговори на поздрава му, но след това лицето й пребледня. Спусна слънчевите си очила, за да скрие погледа си който гледаше право в него. Сърцето й заби учестено и щом видя как Марибел се зададе с бодра крачка и нови дрехи, побърза да й махне, за да я види в тълпата. В мига в който Марибел приближаваше към масата на която бе седнала приятелката й, Макс се изправи и отиде до тоалетната намираща се в дъното на малък коридор, разположен от дясно на външния бар.

Марибел бе сменила дрехите си и сега носеше впити сини дънки, плътно прилепнали по стройните й крака, ефирна бяла блуза с дълбоко деколте и бели обувки с доста висок ток, заради които пристъпваше бавно като балерина.

-         Казах ли ти, че като се отървеш от онази тъпа черна рокля ще ти

се усмихне късмета, виж кой седи на съседната маса – прошепна оживено Ернанда на приятелката си като посочи съвсем леко с пръст мястото където до преди малко седеше Макс.

-         Кой? – запита Мери и се заозърта учудено.

-         Мак… По дяволите! Къде изчезна този човек?

-         За кого говориш Ернанда? – остана  все така учудена Марибел и недоумяваше какво се случва.

-         За Максимилиано, новият ни колега. До преди миг седеше на масата в съседство, но сега го няма? – отговори бързо тя, като продължи да се озърта на всички посоки търсейки го.

-         Престани да ме занасяш, той е в Барселона днес, не чу ли шефа? Как ще успее да свърши всичко за толкова кратко време? Пък и смяташ ли, че колежките там ще го оставят да си тръгне пак като предния път? Хайде престани и ми кажи какво си поръча за ядене – каза Марибел, като се настани удобно в стола .

-         Не! Ще го намеря! Ти стой тук и не мърдай, аз сега се връщам. –

Ернанда звучеше нервно и доста припряно. Побърза да се изправи и тръгна към дъното на двора ограден с малка дървена ограда. Реши да огледа от далеч къде се бе преместил въпросният колега. Застана в ъгъла и започна да се озърта, но след като не го откри сред другите хора, някои от които я изгледаха странно, тя излезе през малката врата и тръгна по тясната уличка с бавна крачка и търсещ поглед.

-         Дон Мигел! – извика Марибел към възрастния мъж – Може ли

една паеля и сок портокал?

-         Разбира се дете мое, ей сегичка – отвърна й възрастния мъж и

след като постави порцията паеля на масата на Макс, заедно с прибори и бутилка студена минерална вода и се скри зад бара.

Марибел не можеше да разбере за какво говореше приятелката й, както и не разбра къде изчезна, но реши да се наслади на сока портокал поднесен й от стареца. Докато отпиваше от него и гледаше как Дон Мигел се отдалечава с бавната си походка, тя забеляза фигурата на мъж, идващ по коридора в дъното, който потупа свойски възрастния човек и седна на съседната маса. Марибел свали слънчевите си очила и ги постави бавно на масата. Ръцете и започнаха да се потят по дланите, а тръпки пропълзяха сякаш по гърба й. Очите й се напълниха със сълзи, които тя съумя да възпре. Отвори уста за да каже нещо, но нито звук не излезе от гърлото й. Гледаше втренчено как мъжът на отсрещната маса почваше да яде от своята паеля и не вярваше на очите си. Това бе той! Това бе Макс от съня й! Същите очи, същата коса, същата фигура. Реши да се изправи, за да отиде при него, но краката й не я държаха вече. Видяла, че е безсилна тя успя със сетни усилия да извади пакет цигари от чантата си и зарови усилено в нея търсейки запалка. Бе свела глава над чантата, а косата й бе паднала напред, но въпреки това Макс успя с крайчеца на очите си да забележи, че дамата на отсрещната маса търси нещо и по всяка вероятност бе запалка, след като до падналите кичури коса по масата се виждаше пакет цигари. Той разкопча набързо чантата си, извади от там позлатена запалка, изправи се бавно и се запъти към нея. Дон Мигел стоеше зад бара и гледаше цялата сценка като на кино, а в същият този момент от вратата се появи и Ернанда, която застина на място като попарена при гледката която се разкри пред очите й.

Макс се доближи с бавна крачка към масата на дамата и с тих и нежен глас промълви:

-         Ето ви запалка, сеньора!

-         Благодаря – отговори Марибел поемайки запалката в дясната си

ръка докато с лявата вдигаше косата си назад – Това… Това… - запъна се тя.

-         Да, сеньора? – учудено запита Макс, като се вгледа старателно в

лицето й което вече не бе скрито от косата й.Тези очи, този поглед и този глас. Да! Това бе тя! Жената от съня му, която крещеше името му. Но как бе възможно всичко това. Сън ли бе или реалност? Да не би да е заспал зад волана докато е карал и сега да сънува? Макс не можеше да повярва, че я вижда. Не знаеше какво да каже.

-         Макс? – попита тя едва успяла да събере сили в себе си.

-         Откъде знаете името ми? – успя да отговори той след почти

минута мълчание.

-         Сложно е за разказване.

-         Бихте ли се съгласили да седнете на моята маса, ще се радвам, да

разбера от къде ме познавате, защото и аз ви познавам отнякъде. – каза Макс и подаде ръка с реверанс.

-         Добре – Марибел хвана ръката му и седна при него.

Ернанда все още стоеше и гледаше право в тях. Тя дори не забеляза как старият Дон Мигел се приближи до нея и я подкани хващайки я за ръка да дойде при него на бара. Масата, на която седяха Макс и Мери се намираше на не повече от 5 метра от бара, но те дори не забелязаха как Ернанда взе чантата си и седна на един висок стол в края на бара. Дон Мигел поднесе храната на Марибел и се присъедини към Ернанда с думите: „Казах ти, че ще й помогна, нали?”. Ернанда не вярваше на очите си. За първи път от толкова години виждаше пламък, не… огън, не… истински горски пожар в погледа на приятелката си. Тя гледаше Макс право в  очите, говореше бавно и спокойно. Макс на свой ред също я гледаше в очите с мек, нежен и спокоен поглед. Излъчваше ведрина и увереност с всеки свой жест. Ернанда се опита да напрегне слуха си, за да чуе какво си говорят двамата, но не успя.

-         Много бих се радвал, да ми кажете откъде знаете името ми,

сеньора. Аз на свой ред ще ви разкажа, след това къде съм ви виждал – каза съвсем бавно и отчетливо Макс.

-         Първо, не ме наричай сеньора. Казвам се Марибел, но приятелите

ми ме наричат Мери. – Макс подаде ръка и се здрависа в знак на уважение към нея, а тя продължи – Не съм сигурна дали ще ми повярваш, но преди известно време те сънувах. От съня си знам името ти. – Мери усети, че не се изказа правилно и с думите си по-скоро обърка Макс, но той я прекъсна с въпроса си.

-         Мери? Бях забравил.

-         Какво си забравил – запита го тя.

-         Бях забравил за другия си сън. Ето как е истинското ти име –

Марибел. – каза Макс с треперещ глас. Не мога да повярвам на очите си, но аз те прекъснах, извинявай – продължи.

-         Сънувах те няколко поредни нощи, включително и миналата нощ.

Сънувам те как…

-         Бягам гонен от маскиран човек със суичър, а ти стоиш встрани

облечена със сини дънки, бяла риза и тези насълзени очи…  - прекъсна я Макс.

-         Откъде знаеш за съня ми?

-         Аз сънувах същия сън. Чувах те как викаш името ми, но не знаех

твоето. Не го знаех до преди няколко нощи, когато те сънувах в друг сън. Не помня много от него за съжаление, но си спомням, че извиках Мери – името ти и се събудих.

-         Това е невероятно! – каза Мери – Не мога да повярвам, че и

двамата сме сънували един и същ сън! Как е възможно това?

-         Не знам! Аз самият бях почнал да си мисля, че се побърквам. –

отговори на свой ред Макс.

-         Извинявай, така се впечатлих, че те видях – теб, мъжът от

сънищата ми, но от плът и кръв, че съвсем забравих за приятелката ми. Чудя се къде ли се скри тя? – каза Марибел и тъкмо започваше да се оглежда наоколо когато Ернанда се доближи до нея и я заговори със сърдит тон.

-         Така значи, оставям те за няколко минути сама, а ти веднага си

намираш компания? Остави това, но и масата си зарязала заедно с багажа ми.

-         Спри се за бога, Ернанда. Това е той!

-         Да, знам. Това е Максимилиано – новият ни колега.

-         Не! Това е Макс! – каза Мери.

-         Кой? – изкрещяха и двете в един глас като обърнаха поглед към

Макс който седеше и слушаше разговора им.

-         Това е новият ни колега – повтори Ернанда.

-         Освен това е и Макс от сънищата ми – каза Мери.

-         Не съм имал по-странен ден – успя да вметне Макс – видях

жената от сънищата си, а се оказа, че и тя ме е сънувала в същия сън, не стига това ами и работим на едно и също място. Значи ти си Марибел, при която ми каза да отида Сабадеро?

-         Да, аз съм – каза Мери, а лицето й пламна.

Тримата се отправиха към службата с бавна крачка, като почти през целия път Мери и Макс мълчаха, а Ернанда се опитваше да навакса отсъствието си от мига на срещата им и не спираше да ги разпитва, но без успех. Не пропусна да намекне на приятелката си, че именно черната рокля бе виновна за лошия й късмет до обяд, и за нейно учудване този път Мери се съгласи с нея или просто не я чу какво точно бе казала, защото бе вглъбена в мислите си.