Имението на страстта - Глава шеснайста

Глава 16

         Почивните дни покрай коледните празници започнаха спокойно за новото семейство Родригез. Мери и Макс се радваха един на друг и се подготвяха за коледните празненства, които по план щяха да прекарат в имението на Макс. С всички свои приятели се бяха разбрали да посрещнат заедно настъпването на новата година в имението. Украсата бе най-грижовно и внимателно поставена от Макс и Ро, а масите, шкафовете и мебелите в къщата бяха грижовно подредени и накичени с куп различни и бляскави новогодишни украси. Рафаел бе подготвил малка изненада за Макс, като в празния обор където бяха пернатите приятели на Макс той бе поставил техни копия от картон, както и няколко коледни лампи. Макс не ходеше до обора, главно за да не му навява тежки спомени за животинките, които на моменти много му липсваха, затова и Рафаел бе спокоен, че няма да види изненадата.

         Дните се изнизаха неусетно от тази разнообразна и пъстра година за Макс и Мери. Вече бе 31-и декември и всички тръпнеха в очакване на новогодишното празненство. Макс му се наложи да отиде до апартамента на Мери, за да вземе няколко чинии и прибори, които бяха забравили предния ден. На отиване той мина покрай своето място край реката, но този път само намали скоростта и не спря, но пое дълбоко дъх и се почувства спокоен. Мери бе при Ернанда, която й помагаше с прическата и роклята за вечерта, затова веднага след като Макс взе всичко от нейния апартамент, отиде да я прибере. Наближаваше обяд. В мига, в който спря колата пред Ернанда, от вратата се показа нетърпеливата глава на Мери.

-         Забави се! – каза усмихнато тя – още малко и щях да ти звънна да видя дали си добре.

-         Съжалявам скъпа, но реших да полея и цветята ти, защото вчера забравихме да ги полеем – каза той като оправдание….

-         Добре, прощавам ти, хайде влизай да видиш роклята за довечера….

-         Роклята ще я видя, но косата ти е станала страхотно. Бива си я Ернанда в прическите….

Ернанда също като Мери се зарадва, че на Макс му допадне новогодишната прическа, която бе направила на приятелката си. Тя на свой ред не пропусна да се премени с новата рокля под непрекъснатото опяване от страна на Ернанда, че може да си развали косата, но просто не можеше да не покаже на Макс как й стои. Нежната материя се спускаше плавно по тялото й, а цветът – леко червен, с малки бели рози пасваше идеално. След няколко минутно дефиле Мери прибра роклята в кутията й и се настани удобно на седалката до Макс.

Колата му спря в отбивката  до реката и Макс поведе Мери по склона към самата река, за да й покаже неговото специално място. На няколко пъти й бе разказвал за това място и защо обичаше да спира тук преди. Тя изтръпваше от любопитство да го види, но той все отлагаше. Ето, че бе решил освен другите подаръци, за нова година да й подари и това място и най-вече прекрасният изглед, който се разкриваше там – на буйната река обвита в дървета, а в далечината се виждаха и няколко планински върха, които почти винаги имаха лека бяла покривка най-отгоре. Макс бе прегърнал Мери с ръце и стоейки зад нея с пръст й показваше орела, който се виеше нейде там в небесата. Той реши да преведе Мери на другия бряг и я взе на ръце, но тя запротестира и каза, че не иска да ходи там.

-         Страх ме е, скъпи! Виж колко е буйна реката. Хайде да си ходим, а? Моля те, Макс…

-         Добре, но само да си взема едно камъче, на другия бряг са по-хубави. Изчакай ме тук, мила.

С ловък скок той премина на отсрещната страна и взе едно камъче в ръката си като гордо го повдигна и показа на Мери с думите – „Виж, скъпа! Сякаш е от стъкло!”. Но когато отправи поглед към Мери той видя как тя вдига високо ръце над главата си и започва да крещи. В този миг сякаш бог изгаси осветлението и Макс падна на  земята.

-         Ето, че настъпи и твоят час Максимилиано Родригез! – чу се дрезгавия глас на висок мъж с черен суичър и тъмно-кафяви джинси покрити на места със засъхнала кал.

-         Не! Не го наранявай! Спри! Макс! Маааааакс! – чуваха се виковете на Мери, които отекваха в далечината като ехо.

-         Той ще умре, така както умряха всички други собственици на това имение – каза мъжа със суичъра.

Докато Мери гледаше лицето на мъжа което сякаш бе орано с плуг, Макс се окопити и бавно се изправи. Той забеляза, че в този момент нападателят му бе зает да крещи на Марибел и реши да се възползва от ситуацията. Премести тежестта на тялото си върху десния крак, сви в юмрук дясната си ръка и поемайки дълбоко въздух отскочи право нагоре като изригващ вулкан. Ударът в който бе събрана цялата му ярост, попадна точно под брадичката на нападателя му, след  което той се олюля и падна на каменистия бряг на реката. Макс се изправи на крака, погледна към Мери, за да се увери че е добре и й помаха с ръка в знак да се отдалечи. Тя обаче отказа… усещаше сякаш сърцето й ще изскочи от гърдите й. Не спираше да вика с цяло гърло: „Макс! Ела, да се махаме. Остави го! Ела Макс!”. Но Макс не я чуваше, сграбчи нападателя за гърлото и го повдигна докато очите им не се срещнаха. Вглеждайки се в лицето му той можеше да види цял пейзаж сякаш изрисуван от нескопосан дърводелец върху кожата му – толкова бе наранена. Очите му все още плаваха и не можеха да се фокусират. Ръцете му висяха свободно до тялото. Носеше горнище на анцуг с качулка и бе обут с кафеникави джинси – „Точно като в съня ми!”- помисли си Макс.

-         Какво искаш от мен? – отекна силно викът на Макс.

-         Хайде, Макс! Остави го, да се махаме. Моля те – плачеше с цяло гърло Мери.

-         Отивай в колата Мери, седни на седалката и запали двигателя, моля те! – каза с висок тон Макс!

-         Не! Идвам при теб.

-         Не, Мери! Пази се! Отивай в колата, моля те! – почти изкрещя Макс.

-         НЕ!

-         Кой си ти? – крещеше отново Макс и стискаше здраво гърлото на нападателя му. – Какво искаш от мен? Защо ме преследваш?

-         Нима не помниш Макс… - чу се дрезгав пресипнал глас от устата на мъжа с качулката. – Нима не помниш?

-         Не! Не помня! А сега ми припомни! – изкряска Макс в отговор.

-         Когато закупи имението и излезе доволен от нотариуса, аз те предупредих, че ще ти донесе нещастие. Предупредих те! Но ти не ме чу!

-         Кога си ме предупреждавал? Нищо такова не помня?!

-         Мъжът с маймунката и латерната! Не помниш ли Макс?

-         Не, не помня! – каза Макс и напрегна цялото си сиво вещество, за да си спомни нещо което да се доближава до историята на този мъж.

-         Ти мина покрай мен придружаван от приятеля си. Заслуша се в песента на латерната ми, а аз ти казах „Това което сега направи, ще те стигне след време и ще те унищожи! Не трябваше да купуваш имението!”.

В този момент споменът изплува в главата на Макс. Той си спомни много добре как излязоха с Родриго от нотариуса и обсъждаха купеното имение. Сякаш бе забравил напълно за този блед образ на уличен музикант с маймунката и латерната, който се бе доближил до него и съвсем тихо бе изрекъл тези предупредителни слова. Дори не му бе обърнал внимание в онзи миг нито той, нито Ро го бяха видели. Сякаш нападателят точно това и чакаше – разсейването и замисления поглед на Макс, за да извади от джоба си пистолет. Единствено силният крясък на Мери успя да извади Макс от транса на спомените, в който сам бе изпаднал. Сякаш за секунда той видя дулото на пистолета и с бърз удар на дясната си ръка успя да го избие и да побегне.

В единият си край реката преминаваше в серия от малки водопади, които не след дълго водеха до по-голям и величествен водопад. Около мястото където почваше първата тераса на водопада имаше много чакъл, камъни и по-ниски храсти, а отдолу на около 3 метра височина имаше гъсти храсти, оформящи втората от общо 4 подобни тераси на реката. След тях устието се разширяваше, около бреговете се виждаха върби, дъбове, храсти и огромни камъни. Големият водопад започваше почти веднага след 4-та поредна малка тераса и бе с височина от 15 метра. Водата се удряше с такава скорост в малкото езерце образувало се в подножието му, че нямаше шанс за нито едно живо същество да оцелее след подобно падане. Много хора - любители на екстремните спортове, които се спускаха по реката почти през цялото лято, получаваха сериозни наранявания при падане, а смъртните случаи не бяха рядкост. Колкото и красива да бе природата около тази поредица от водопади, на Макс не му бе до гледки в този момент. Той тичаше с едничката мисъл да привлече вниманието на нападателя, за да не стреля той по Мери. Злобата в очите на мистериозния нападател бе толкова голяма, че той бе забравил за жената на другия бряг. Дори виковете й не можеха да го накарат да отлепи поглед от целта му, която му се изплъзваше в този момент. Грабвайки бързо избитият пистолет той веднага се затича след Макс и се опитваше да насочи дулото, колкото се може по-стабилно към него, за да не пропусне.

Макс тичаше с всички сили, а в главата си чуваше собствените си думи: „Бягай в колата Мери! Бягай в колата.”, но те не успяваха да излязат от устата му като вик, а по-скоро като тих шепот на фона на бурната река. Докато тичаше поглеждаше от време на време назад, за да види дали нападателят му го следваше, а след това обръщаше глава към Мери, за да провери дали е тръгнала към колата. Но тя стоеше, викаше името му и не можеше да повярва, че сънят й се сбъдваше пред очите й. Мъжът в който бе влюбена, тичаше гонен от човек със суичър и джинси. Макс тичаше, а косата му се развяваше от движението му – сякаш лимбите й леко подскачаха. Мускулите му помръдваха при всяко негово движение. Тя виждаше как той се доближава до мястото от което започваше първата тераса на водопада и изкрещя с всички сили които й бяха останали:

-         Маааааакс! СПРИ! МОЛЯ ТЕ СПРИ!

След като Макс чу името си, извикано от любимата му, той се спря за миг и погледна към нея. Тя стоеше на другия бряг на реката облечена със сини дънки и бяла блуза, под която се очертаваха женствените й форми и вече увеличаващият се корем. Жената от съня му. Жената, в която бе влюбен. Жената от която чакаше дете – неговата съпруга, стоеше безпомощна на другия бряг и отчаяно се опитваше да му привлече вниманието.

-         Бягай в колата Мери! Иди в имението. Моето минало ще те предпази! – изкрещя с всички сили той.

Но докато казваше това той бе отделил поглед от нападателя си, който в този момент бе на няколко разкрача от него. Мъжът с качулката стоеше и внимателно се прицелваше в Макс. Ръката му трепереше от умора, но той си помогна с другата стискайки здраво револвера. Пое си дъх, сякаш бе професионален убиец и натисна спусъка.

Чу се изстрел!

-         Мааааакс! Мааааакс! Нееееее! За бога не! – крещеше Мери и падна на колене.

-         Мерииииии! – чу се неговият глас в отговор.

След което той полетя надолу. При тази гледка Мери усещаше как светът й свършва. Как в този миг тя губи всичко – любимия си, съпруга си, човека от сънищата й. Плачеше с цялото си гърло и крещеше името му…

Нападателят проследи с поглед как Макс се понася надолу с глава към долната тераса на реката. Доволна усмивка се появи на лицето му. Той започна бавно да крачи към пропастта и насочи отново пистолета в някаква посока. Бе готов да стреля отново само да зърнеше тялото му, но в този миг тишината бе разцепена от виковете на жената: „Макс! Макс!”. Той погледна към нея и осъзнавайки, че тя бе свидетел, взе бързо решение да стреля и по нея. „Никакви свидетели!” – каза си на ум той!

В този миг Мери бършеше нестихващите си сълзи. Щом видя как нападателят гледа и насочва оръжието си към нея тя се сепна и побягна. Бягаше и криволичеше. Дори малкото хълмче, по което преди миг Макс й бе помогнал да слезе, тя превзе с лекота. Не поглеждаше назад. Качи се в колата и завъртя ключа. Нападателят се препъваше в камъните и дори падна в реката докато я прекосяваше. Чувайки как двигателят се опитва да запали той стана бързо и се устреми към нея.

- Пали, хайде пали! Моля те – крещеше Мери докато нервно се опитваше да запали колата.

След няколко неуспешни опита, тя чу звука от двигателя. Натисна газта докрай и колата се понесе с всички сили към имението, точно под носа на нападателя, който тъкмо се протягаше към задната броня.

-         Ще те пипна! Знам къде отиваш! Ще те намеря! - изкрещя той.

Докато шофираше тя сякаш чуваше гласа на Макс, който отново й повтаряше: „Бягай в колата, Мери! Иди в имението. Моето минало ще те предпази!”. Плачеше и ридаеше, а колата се носеше с бясна скорост по криволичещия път. Щом навлезе в имението тя изскочи от колата като ужилена и побягна към къщата. Веднага заключи след себе си и потърси телефона. Грабна подвижната му слушалка и се затича по стълбите към горния етаж. Затвори се в стаята на Макс и заключи. Опряла гръб във вратата се свлече като покосена. Разплака се, а виковете й отекваха в затвореното помещение. Сякаш целият свят току-що се бе сгромолясал в краката й за пореден път. Тя не чуваше нищо в този момент. Нито бурята, която започна да се разразява навън, нито проливния дъжд, който се изсипваше от небето. В този миг сякаш животът й от последните няколко месеца минаваше като на филмова лента пред очите й – първата им среща с Макс, първата целувка, първото „Обичам те”.

Нападателят бавно се приближаваше по една тясна и обрасла в изсъхнали храсти пътека. Дъждът, който се изсипваше в този момент малко забавяше крачките му но той все още стискаше в ръка стария револвер: „Ще те убия! Ще те убия, а след това къщата ще стане отново моя. Отново ще мога да виждам своята любима.” – говореше си той докато бавно доближаваше имението.

В този миг вътре в спалнята на Макс, Мери трескаво се опитваше да набере номера на Ернанда, но нея я нямаше. „Дано си тръгнала насам, скъпа. Дано скоро дойдеш!” каза си тя и се опита да набере Родриго. За съжаление той също не вдигна телефона си. Точно когато се канеше да набере и последното число на номера за спешни случаи – 112, се чу силен удар по входната врата. Последва звука от падането на почти 20 килограмовата дървесина върху пода.

Тя подскочи. Захвърли телефона и отвори гардероба. Натисна плочката и влезе в тайната стая. На влизане затвори внимателно гардероба, но в бързината забрави да придърпа дрехите. С плах и трескав поглед тя започна да се оглежда в помещението. Видя рафта с провизиите, но в този момент не й бе до тях. Прокара след това поглед по бюрото и в единия му ъгъл видя мобилен телефон. Включи го. С бързи и треперещи пръсти намери указателя и видя, че там стои само името – РО… Натисна зелената слушалка и зачака.

Нападателят на Макс в този момент се качваше и отваряше врата по врата в търсенето й. Щом стигна до спалнята и се увери, че е заключена той отстъпи крачка назад и със силен ритник я изби от пантите. Погледът му като мълния премина по всички ъгли на стаята. „Сигурно е в банята” – каза си той и отвори врата. Но там бе празно. Нямаше никой. „Скрила се е на терасата, мръсницата” – но и там се оказа, че я няма. Точно когато се хващаше в отчаяние за главата той мерна крайчеца на една бяла риза, която се подаваше от гардероба. „Малките момиченца, не бива да се крият в гардероба. Там дебнат чудовища” – каза той на глас и отвори врата.

От другата страна на гардероба Мери чакаше Родриго да вдигне на позвъняването й. Точно когато в слушалката се чу „Ало?” от другата страна се чуха притъпени звуци, глас и потропване по стената.

-         Ало, Ро? Убиха го! Убиха Макс! – изплака тя с тих глас.

-         Мери? Какво за бога говориш? – чу се разтревоженият глас отсреща.

-         Убиха го, Ро. Убиха моя Макс, точно като в съня ми!

-         Къде си сега?

-         В скривалището съм. Той е в стаята. Нападателят е в стаята и чука по гардероба. Ро! Помогни ми, моля те!

-         Спокойно, Мери. След миг съм при теб.

-         Нямам такова време. Моля те, помогни ми. Макс ми разказа за таен вход водещ надолу – къде е?

-         Махни кръглата черга. Отвори вратата и слизай надолу. На второто завъртане на стълбата ще видиш пушка – вземи я и щом стигнеш до мазето махни зеления варел и влизай в тунела.

-         Трябва ми фенерче, тъмно е – изхлипа тя, докато отваряше вратата в пода.

-         Само тръгни, всички лампи сами ще светнат. Фенерче има в края на тунела. До минута съм при теб. Спокойно!

-         Побързай Ро. Ще ме убие…

-         Спокойно, Мери! Мери? Мери? – повтори няколкократно в отчаян опит той, но в слушалката се разнесе писукащ звук.

Мери бавно закрачи по извитата стълба и по пътя си видя черна пушка, окачена на стената. Грабна я и продължи. Лампите сякаш я очакваха и святкаха веднага щом тя влезеше в обсега им. Щом стигна дъното и извитите метални стълби свършиха пред нея се разкри огромно помещение пълно с рафтове, бурета, варели и буркани. Тя се заоглежда внимателно докато фокусира зеленият варел и се стрелна към него. Със сетни сили го избута и привеждайки се ниско, почти клекнала, тя тръгна по тунела. Крачеше, а сълзите не спираха да капят от очите й. Сърцето й биеше лудо, а ръцете й трепереха, но държаха здраво черната пушка помпа.

-         Къде си кучко? – крещеше отвън нападателя. – Ще те открия. Няма къде да избягаш. – крещеше той и опипваше гардероба в търсене на ръчка или нещо подобно.

Вече почти на ръба на отчаянието си той се подпря на гърба на гардероба с ръка, когато чу изщракващ звук и някаква врата се отвори пред очите му.  Прекрачи прага внимателно и се озърна. На пода се виждаше кръгъл отвор и метални стълби водещи надолу. „Ето къде си се скрила! Това го нямаше преди! Съсипал е къщата! Негодник! Но вече е мъртъв, а сега и ти ще идеш при него!”- каза той и тръгна надолу по извитата стълба. Мокрите му обувки издаваха неприятни звуци при всяка крачка която правеше. Дишането му бе така учестено, че се чуваше на метри. При всяка следваща лампа, която се включваше, той се озърташе учудено и нервно. Извади пистолета от джоба си и го насочи напред в готовност за стрелба. Стълбата се виеше бавно и сякаш нямаше край. „Най-сетне” - каза той щом стъпи на твърдата земя, от която бе изграден пода на мазето. Започна да обхожда редиците от рафтове и трескаво гледаше с търсещ поглед. Обиколи почти всички редици по два пъти, но не успя да намери и следа от нея. Отчаян, че е изпуснал жертвата си, той седна на един варел и подпря с ръце главата си. В този миг до него достигнаха далечни стонове и стъпки във вода. Той погледна зад гърба си и видя тунела. Спусна се като хищник по него!

На другия край на тунела Мери се опитваше да излезе от него. Вече чуваше ромоленето на поточето и виждаше светлината. Крачеше бързо и често се спъваше. Краката й бяха мокри почти до коленето, макар водата в тунела да бе до глезените й. Щом доближи изхода тя избърза да излезе и насочи пушката обратно към тунела. Чу как стъпките започнаха да приближават към нея и тя зачака. Не знаеше какво да прави. Стискаше силно с две ръце пушката, показалецът на дясната си ръка бе прокарала в спусъка. Трепереше цялата, но от такова близко разстояние щеше да му отнесе главата на мига, в който се появеше от тунела. Не спираше да хлипа и да си шепти името на Макс.

Щом видя как една черна фигура приближава към изхода, тя насочи по-добре пушката и започна да стиска спусъка. В мига, в който главата с качулката се подаде от тъмния тунел тя стисна спусъка. После отново и отново. Но звукът, който излезе от нея не бе гръм, а съвсем тихо прищракване. Нещо в механизъма й бе заяло. Тя завъртя пушката в ръце с учуден поглед. Нападателят това и чакаше и се изправи пред нея.

-         Сега ще умреш, кучко! Ще идеш при своя любим! – крещеше с цяло гърло той. Двамата заедно ще се пържите в ада, затова че ми открадна къщата, затова че погуби спомена по моята любима.

-         Маааакс! Маааакс! – изкрещя Марибел в изблик на отчаяние. Вече виждаше края си. Държеше пушката и щракаше, но изстрели не се чуваха от нея.

-         Умри! – изкрещя нападателят.