Капитане? Къде си ти сега?
Виждаш ли отгоре своята рода?
Усещащ ли болката им на Никулден през нощта?
Бършеш ли тяхната издайна сълза,
Чуваш ли, че никой не вика татко през нощта?
Синко, братко – изчезнаха с теб и тез слова,
а аз няма кой вече – ВУЙЧО да нарека!
Като герой живя и като герой умря,
но защо тъй рано отне те от нас проклетата съдба?
Помня те, сякаш видях те вчера сутринта,
как ненадейно озоваваше се на моята врата.
Все още чувам в мислите си гласа,
който караше ме смело да отворя тежката врата!
А сега – стоя като заложник на същата тази съдба,
която семейството ми покри с черна пелена.
Искам пак да те хвана за ръка,
ала отново въздуха оказва се, че държа.
Искам името ти да изкрещя,
ала като черна змия
увила се е съдбата около гърлото ми сега
и остава ми единствено да шептя.
С глас пресипнал, с кървава сълза и треперещи крака,
падам на колене пред паметта ти сега.
А ти моля те шепота ми чуй от сините небеса:
„Уко, не съм те
забравил, не съм се предал и ще победя!
На злото което те отне
от нас ще отмъстя!”
Кървавият Никулден нося в моята душа
и помня на Коледата аз стоновете и плача!
Как исках да ти помогна и при нас да те задържа,
но Бог взе те при себе си в безмерната синева.
Капитане, къде си сега?
Чуваш ли плача ми на Никулден през нощта?
Ще има ли изход от тази болка дето сковала е моята душа,
или тя ще отмине щом видя те отново да прекрачваш прага
на моята тежка врата, зад която скрих се от света?
