Тъй
простичко звучи,
но
тъй сложно оказва се уви!
Вглеждам
се назад в спомените прашни
търсейки
сред причини зловещи и страшни
отговори
на въпросите безбройни
ах
защо радостите тъй са малобройни?
След теб в душата ми настана пустиня,
сянка
търсех година след година,
но
отказвам се вече от това търсене уви
на
оазис в моите дълбини.
И
въпреки всичко дето сторихме си аз и ти,
дори
след всичките тези хиляда и няколко дни,
ти
все още липсваш ми разбери,
но
вече по-различно е всичко – нали?
Липсва
ми огненото вдъхновение
което
в душата ми тогава ти възпламени.
Липсва
ми романтиката,
с която
чувствах че сърцето ми лети.
Може
би заради това липсваш ми и ти,
а
може би просто търся оправдания
за
пропилените си напразно дни,
в безсмислени
спорове и сръдни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар