Глава 4
Понеделникът започна в трескава подготовка за новата седмица
за всички работещи хора. Въпреки, че бе средата на август и голяма част от
жителите на Сабадел бяха в заслужен отпуск, се намираха и много работни души,
които още от ранни зори бяха започнали да пълнят улиците с глъч и врява. Тъй
като горещините бяха непоносими, голяма част от фирмите бяха с променено
работно време от 8:30 часа сутринта до 18 часа, но с почивка от 13:00 до 14:30
ч. Именно затова, още щом настъпи 6 часа започнаха да се забелязват
раздвижвания по къщите и малките блокове. Времето обещаваше да е хубаво,
спокойно и много горещо. Още от сутринта можеха да бъдат измерени почти 28
градуса на сянка. Слънцето вече прокарваше първите си жарещи лъчи покрай
дърветата и сградите на градчето. Някъде в далечината се виждаше високо летящ
сокол, търсещ своята закуска. Нощната тишина вече бе нарушена от дневната врява
както в планините, намиращи се не много далеч от градчето, така и в събуждащия
се град.
Предстоеше
нова работна седмица и Мери правеше поредният си неуспешен опит да се събуди.
Тя прекара неделният ден според планираното – в чистене, подреждане и рутинни
задачи, само че успя да вмести в графика си и два часа усамотение преди лягане,
за да прочете още от първата книга. Опитваше се да не мисли за съботната вечер,
за пролетите сълзи, за изгасените лампи и свещта, както и за съня, който бе
сънувала нощта след това. По стар обичай, който сама си бе изградила с
годините, цялата неделя се разхождаше почти гола само по прашки в апартамента
си. Следобеда си взе приятна разпускаща вана, точно в големите горещини, за да
си даде сили за предстоящите задачи. Искаше й се да не става от ваната, пропита
с чувствен аромат, блажено разположена, разтриваща умореното си от къщната
работа тяло. Тишината в апартамента й се отразяваше добре. Знаеше, че дори да
звучеше музика, тя нямаше да я успокоява, а дори напротив, щеше да я напрегне,
да я накара да се вслуша в текста. Същото важеше и за телевизора и именно заради
това през целия ден бе адски тихо в дома й. Можеше да остане сама с мислите си,
а те се нуждаеха от скорострелно подреждане, тъй като се лутаха като плъхове в
лабиринт. Ту се сещаше за съня си, за мистериозния мъж, който така нахално я бе
завладял, ту пък се сещаше за отделни строфи от книгата, която бе започнала да
чете нощес. Нуждаеше се да прочете отново някои страници, точно определени
моменти, които не бе успяла да си разтълкува. Именно за това тя седна, някъде
към 18 часа, този път въоръжена с малка тетрадка и химикалка. Бе решила да си
извади някои по-важни неща, да си ги запише, както правеше като студентка, за
да успее да научи сложните предмети, различните термини и чужди думи. Остана
приведена над масата в хола, почти до 21 часа, когато реши, че е заслужила да
вечеря. Този път менюто й включваше салата с рукола, домати и сирене пармезан.
Въпреки, че
си бе легнала рано, Марибел се чувстваше адски уморена в понеделник сутринта,
когато телефонът й иззвъня и оповести, че вече бе 6:30 часа. С едва повдигната,
сънена ръка тя бе успяла да изключи звука на телефона, но след около 5 минути
прозвуча часовника, поставен достатъчно далеч от леглото, така че за да го
изключи, тя трябваше да стане. „Добре!
Нахалник! Не те е срам да ми звънкаш толкова рано! Защо ми трябваше да те
навивам снощи?” мърмореше си тя под носа, докато ставаше от леглото.
След 15
минути тя вече взимаше бърз душ, след което започна да си оправя сутрешния
тоалет. Не носеше тежки гримове, както бе модерно, а използваше съвсем леки сенки
и червено червило. Обожаваше когато имаше някоя нова дреха, още на другия ден
да отиде с нея на работа и именно затова си облече една от новите блузки, които
си бе купила. Обади се по мобилният на Ернанда, за да се потвърди уговорката им
за кафе преди работа и поглеждайки часовника, който вече сочеше 7:20 излезе от
дома си. Зад затворената врата остана затъмнен от спуснатите щори апартамент. В спалнята все още се усещаше
аромата на парфюма, който си бе сложила, а леглото й бе оправено и застлано
най-прилежно.
Мери щеше да
се срещне с Ернанда в кафене, намиращо се в непосредствена близост с офиса на
фирмата, в която работеха и двете. Почти бе стигнала до ъгъла след който се
разкриваше средно голям площад с фонтани, вградени в земята светлини, алеи с
цветя и разнообразни заведения за хранене и отмора. На противоположната страна
тя забеляза високо вдигнатата ръка на своята приятелка и се усмихна. Пое
дълбоко въздух, знаейки как тя щеше да я нападне с безбройните си въпроси, с
многото и различни тълкувания. Реши този път да я изпревари, да не й даде
възможност да я пита, а направо да й разкаже за случилото се, за премеждията
си.
Още щом
Марибел седна на стола под белият широко разтворен чадър, дори преди да е
поздравила приятелката си, заговори:
-
Да знаеш само какво ми се случи, скъпа? Нямам търпение да ти
разкажа!
-
И аз се радвам да те видя! – каза някак смутено Ернанда, заради
явното изпреварване на въпросите й. – Хайде разказвай, явно ще е нещо важно,
след като дори „Здравей” не получих!
-
Здравей, мила моя, прости ми наистина, но просто нямам търпение да
ти споделя – нетърпеливо заразказва Мери – В събота вечерта, след като се
прибрах и видях подаръка от Дон Мигел, както вече знаеш, реших да си запека
една пържола за вечеря и докато се хранех, гледайки и мислейки си за тях, се
случи нещо изумително, странно или по-скоро необичайно.
-
Какво, какво…
-
Имай търпение, остави ме да разкажа, моля те. Та значи вечерям си
аз, пия червено вино…
-
Плачеш… - отбеляза Ернанда.
-
Да, и това също. Тогава обаче свещта, която си бях запалила,
изгасна. Останах като потресена в тъмната стая.
-
Това ли било? Сигурно е станало течение или си я загасила със
сълзите си.
-
Не, Ернанда! Не! Повярвай ми, всички прозорци бяха затворени, от
никъде не ставаше течение, а когато понечих да включа лампите – те отказаха!
Представяш ли си? Помислих си, че сигурно тока е прекъснал за момент, знаеш как
е в тези жеги, всички ползват климатици и понякога има прекъсвания в
захранването, но грешах. Точно отивах в хола за кибрит, когато лампата до канапето се включи сама. Светна!
Сякаш някой призрак я включи! Аз не ползвам тази лампа често и знаеш за моят
навик да гася всички лампи след себе си, не веднъж си ми се карала като ти
идвам на гости. Убедена съм, че не е била включена преди това, сигурна съм. Казвам
ти Ернанда, нещо странно се случва. След това седнах и се зачетох в едната
книга. Часът беше около 22:30, може и малко повече, но когато спрях да чета бе
станало почти 1:00 след полунощ. Аз през живота си не съм се зачитала така в
книга. Дори като студентка четях на части. Вчера всичко си бе по-старому, сякаш
предната вечер никога не се бе състояла. Нямаше спадове в напрежението, а
най-интересното е това, че аз не бях подтисната както обичайно се случва като
се сетя за тях.
-
Не,…не,…не знам какво да ти кажа, скъпа – препъна се в подбора на
думите си приятелката й, но събирайки сили продължи – Знам колко те боли, явно
и старецът е разбрал някак си, и за това ти е дал тези книги, за да те
разчувства, а след това да се опиташ да прозреш някои неща, като това което не
спирам да ти повтарям, че животът продължава. Знаеш ли, първоначално ми стана
болно, че си плакала пак, че отново си се мъчила и дерзала, но после ми олекна
като чух това, което се е случило. Ти може да не вярваш, но аз вярвам. Има
някаква сила, която те пази, която те закриля и води напред. Я разкажи тази
книга за какво се разправя, да видим дали си струва да я четеш повече…
-
Книгата ли? Много е интересна. Написана е на достъпен език, сякаш
възрастен мъж разказва на сина си, учи го за това как да реагира при различните
житейски ситуации, които живота би му поднесъл. В началото подходът ми се стори
малко особен, но в последствие дори започнах да се замислям над някои неща от
живота. Ще я дочета, мила моя. Може пък да се окаже прав старецът, а ако ли не,
то какво губя? Ще се обогатя малко повече. Какво мислиш? Хайде де, кажи нещо,
не ме гледай сякаш съм паднала от луната? – вълнението на Мери започваше да й
личи и дори самата тя не усещаше колко много й бе повлияла книгата, бе я
освободила душевно.
-
Добре, де! Света богородице, с теб днес не може да се говори.
Никога не съм те виждала такава! Държиш се като влюбена! Хей, ама ти да не си
го открила най-сетне този, Макс ли беше, Маркс ли?
-
Стига пък и ти! Не съм откривала никакъв Макс, не съм влюбена в никой,
освен в живота.
-
Какво каза? – каза учудена от чутото Ернанда.
-
Да! Май наистина за една нощ се влюбих в живота. Така си мисля
поне, макар и да ми е трудно да си го представя. Вчера имах достатъчно сили да
изчистя целия апартамент, е уморих се разбира се, но не беше като преди, когато
чистех без желание.
-
Скъпа, ако си го открила този Макс и го криеш, да знаеш, че няма
да ти проговоря повече – каза приятелката й, и се разсмя ведро.
-
Стига си пък и ти, хайде да ставаме, че закъсняваме вече –
отговори весело Марибел и двете приятелки влязоха с бодра крачка и усмивка в
сградата, където се помещаваше офиса на фирмата.
Часовникът
отброи 8:30 и нададе тревожният си вой за начало на деня за Макс. Той се
протегна и с отмерен удар спря звъна. Разтри сънено очите си и след като пое
дълбока глътка свеж въздух, вмъкнал се през широко отворения прозорец се
изправи и седна в леглото. Докато все още се разсънваше и приготвяше за деня,
той мислено прехвърляше в главата си всичко което бе свършил през неделния ден.
Бе успял да си поспи завидно добре, имайки предвид факта, че обикновено спеше
най-късно до 9 часа, а в неделната сутрин бе успял да поспи почти до 11 ч.
Тихият и
безумно горещ ден, бе оползотворен с чистене, подреждане и подготовка за
строежа на една малка пристройка към обора с животните. Искаше му се там да
помести инструменти, храна за животните, да си направи малка работилница в
единия край. Още като дете обичаше да си играе с дървени неща, навремето бе
измайсторил дори хранилка за малки пиленца, салфетник, както и още много други
дребни неща. Никога обаче не бе имал свободата и възможността да развие
евентуалния си талант и затова сега бе твърдо решен да си направи работилница.
От един свой познат в съседно малко селце бе закупил най-необходимите инструменти
– струг, оберфреза, шлайф и още няколко други. Почти до вечерта скицираше,
оразмеряваше и рисуваше с летви поставени по земята, за да е сигурен, че
помещението ще е достатъчно за нуждите му.
Ето че вече
стоеше с чаша горещо кафе на задната си веранда, след като бе нахранил малкото
животни за които се грижеше, бе взел душ и се бе подготвил за автобуса, който
щеше да го откара до Барселона за днешните му лекции. Кафето бе доста силно,
въпреки че му бе добавено дори малко мляко, не само за аромат, но и за да
омекоти вкуса му. Тихата утрин по тези дивни места много му се нравеше,
обожаваше да гледа как слънцето изгрява сутрин зад възвишенията, а вечер
залязваше на запад, накъдето гледаше прозореца в антрето на втория етаж. Тази
сутрин се бе успал за изгрева, но въпреки това радостта от спокойната гледка,
която се разкриваше пред него му носеше успокоението от което се нуждаеше за
един успешен ден. На изток от мястото, на което бе застанал, имаше ливада с
няколко овощни дървета, която завършваше с бяла дървена ограда. На не повече от
15 километра оттам пък започваха малки възвишения, минаваше река Рипол и имаше
безброй много красиви гори. Като средно голям град, Сабадел имаше развита
инфраструктура, редовен градски и междуградски транспорт, а автобуси до Барселона
имаше на всеки 15 минути. За съжаление само 2 от всичките автобусни линии
минаваха близо до имението на Макс. За това му се налагаше да бъде точен
сутрин, ако искаше да не закъснее. Все пак Сабадел се намира на 65 километра
северозападно от Барселона и не му бе
трудно да пристигне навреме, но трафикът бе убийствен. Може би заради това той
все още не пътуваше с колата си до там, а другата причина са безспирните
опявания на Родриго, че му е време да си купи нормална кола, лека кола, с която
да не се срамува, но му бе трудно да се раздели с точно този пикап.
Тишината на
това място бе магическа. В началото много го изнервяше, но в последствие го бе
върнала назад във времето, когато прекарваше безгрижните си лета в тихо, малко
и много китно селце. Най-неприятното за него бе мисълта, че ако нещо лошо се
случеше някой ден, нямаше да има съседи наблизо, които да чуят и да му
помогнат. Най-близката къща бе на около 5 километра, но с времето той бе
свикнал и с това. В началото, когато бе купил имението и се бе уверил колко
много работа го очакваше, той прекарваше вечерите си излегнал се на тревата в
близост до задната веранда. Бяха му необходими почти 2 години и половина, за да
успее да приведе имението си в що-годе приличен вид. Толкова много идеи имаше
за това място, че доста често му се налагаше да премисля с дни как точно да
разположи мебелите, какви цветове да подбере, както и с какво да запълни
празните пространства отзад. Твърдо бе решен да засади повече овощни дървета,
както и да си направи басейн, но последният щеше да излезе прекалено скъп,
както за направа, така и за поддръжка, и за това го отлагаше постоянно.
Точно
погледна часовника си, за да се убеди дали бе станало време да тръгва, когато
позвъня мобилният му телефон. Беше Родриго:
-
Ало! Кажи Ро? Какво те накара да ми се обадиш в понеделник
сутринта?
-
Здравей, Макс! „Понеделник сутринта” ли, че то е вече 9:30! В
колко часа си на лекции днес? Аз след 10 минути тръгвам за там и мога да те
закарам ако искаш, хем ще ти разкажа за една идея, дето ми хрумна вчера! Какво
ще кажеш?
-
Ами, добре. Аз съм чак от 10:30 ч., така че имам достатъчно време.
Ще те чакам, само кажи искаш ли да ти направя кафе?
-
Да, едно кафе ще ми се отрази добре, цяла нощ не мигнах. – каза
Родриго.
-
Хм… това ще да е някоя много важна идея, след като цялата нощ не
си спал. Какво ли си намислил? – заядливо му отговори Макс.
-
Ще разбереш по пътя. Хайде, след малко ще се видим и не слагай
мляко в кафето, знаеш че съм алергичен.
-
Да! Добре! До скоро, Ро!
След 10
минути Макс чакаше приятеля си пред входната си врата с пластмасова чаша горещо
кафе. Ето че както винаги Родриго се оказа точен до секундата и синьото БМВ се
зададе по застлания със ситен чакъл път. Той се настани до приятеля си на
предната седалка, поздрави го и му подаде чашата. Родриго я постави в червена
пластмасова поставка, закачена на врата му, като преди това отпи глътка. И
двамата знаеха какво задръстване ги чакаше във входната артерия за големия град
и затова спокойно започнаха да разговарят, като Родриго не пропусна да отбележи
напрегнатият вид, който имаше приятеля му.
-
Макс, не че искам да започваш деня си с подобни мисли за харчове,
но все пак, хайде прежали се и ми позволи да ти намеря нормална кола. До кога
ще пътуваш с градският транспорт, а онази каруца ще гние в гаража ти?
-
Знаеш защо обичам онази кола толкова много, а също така и знаеш,
че нямам възможност да си позволя нова точно сега, когато все още изплащам
къщата и довършвам ремонтите по нея. Това ли ти бе предложението, заради което
не бе спал цяла нощ?
-
Не! Не спах защото дъщеря ми вдигна температура, но вече е добре.
Явно е прегряла, вчера цял ден се шля навън. Сега да започна с моята идея.
Вчера сутринта, докато си пиех спокойно кафето в градинката под дебелата сянка,
ми се обади шефа. Започна да ми обяснява нервно как повечето компютри в офиса
им в Барселона били отказали, заради някакъв вирус, как идвали от три различни
фирми по поддръжка да ги оправят, но без успех. Така! Сега за идеята ми. Знам
какво съм ти обещал – никога да не казвам какво си работил в миналото, за това
и говоря първо с теб. На шефа му казах, че ще се опитам да му помогна, но нищо
конкретно не съм му казвал, а на теб искам да ти предложа следното. Обади се
днес, че ще закъснееш за работа с час-два, да излязат хората да пият по нещо, а
ти ела с мен в гаражите. Шефът ще е там да ми връчи новия камион, който е
пристигнал пресен и топъл направо от завода в Германия. Ще се позавъртиш малко
около мен, а аз ще го заговоря за
компютрите. Ще му предложиш помощта си и после ще си имаш нова и много по-добре
платена работа със сигурност. Помни ми думата. Виждал съм те как се оправяш с
компютрите – ти си роден за това, както аз да карам камиони. Ще пипнеш тук, ще
натиснеш там и ще ги оправиш за нула време.
-
Родриго, май не само дъщеря ти, но и ти си слънчасал вчера. Какви
ги говориш за бога? За лекциите ясно, ще се обадя и няма да е проблем, надявам
се, но не искам да парадирам със знанията си, ами ако провери и разбере? Какво
ще правя тогава? Знаеш колко усилия положих – каза Макс, като звучеше видимо притеснен.
-
Няма да разбере. Няма да се усети изобщо, ще видиш. Отиваме
направо там, пък ще видим после дали ще черпиш ти или аз ще ти търся нова
работа! – разсмя се Ро и подкара по-бързо колата към гаражите на фирмата.
Всичко се
разви почти както бе планувано. Спряха колата на паркинга за служители и
двамата се завъртяха около камионите, докато шефът ги забележи. Веднага щом той
видя Родриго, се отправи към него с френски акцент и го запита:
-
Е? Намери ли човек, който да ми оправи компютрите, Родриго? Знаеш
колко са важни те за нормалната работа, ако не се оправят днес няма да можеш да
заминеш за Холандия с новия камион, който пристигна и вече е подготвен за теб?
-
Но сеньор, откъде мога аз да намеря специалист по компютрите? Та
аз съм обикновен шофьор.
-
Не ме занасяй Родриго, два месеца след кръщенето на дъщеря ти ми
каза, че ти се развалил компютъра и твой приятел го оправил на мига. Къде го
криеш този свой приятел, нека той погледне компютрите, какво можем да изгубим
повече? Проклетите ламарини не искат да работят нормално, само излизат различни
съобщения и операторките са пощурели, а щом те пощуреят – пощурявам и аз.
-
Ами всъщност той е с мен, ще го закарам до службата му след малко,
просто минах да се обадя, че ще закъснея малко за курса. – каза Ро и посочи към
Макс, който се шляеше безцелно, но видимо притеснен около камионите и ги
разглеждаше. – Хей, Макс, ела да те запозная с началника, иска да те помоли за
услуга.
-
Здравейте! Казвам се Жан Франсис, а вие сте? – каза възрастният
почти 50-годишен мъж с побеляла коса, нисък ръст не повече от метър и
седемдесет и пет.
-
Приятно ми е! Казвам се Максимилиано Родригез. Какво мога да
направя за вас, сеньор? – каза Макс, подавайки плахо ръка на по-ниския от него
мъж.
-
Виж синко, преди два дни отказаха компютрите в централния офис на
фирмата, който е разположен в центъра на
Барселона. Там се приемат и препредават всички по-големи заявки на фирмата от
цялата страна. След това цялата тази информация, която прости ми, аз наричам
„дивотия”, отива в Париж. Явно някоя от операторките пак си е позволявала
волности и е ровила където не трябва, но дори след огледа на две от фирмите,
които ни поддържат се оказа невъзможно да спасим компютрите и информацията. Щом
се включат, изкачат някакви прозорчета и питат за какво ли не, но ако беше само
това щеше да е добре, а то не можем да натиснем нищо друго по екрана освен тези
прозорци, а от фирмите за поддръжка казаха, че ако го оправят губим цялата
информация. Това е информация за милиони, синко!
-
Добре, май добих най-обща представа за ситуацията, но в момента
трябва да бързам за работа, вече дори закъснявам, възможно ли е довечера да
мина и да погледна техниката? – бе лаконичния и студен отговор на Макс.
-
Къде работиш, момче? – попита Жан.
-
Ами, в една фирма за обучение по компютри. Намира се в офис
сградата до големия МОЛ на центъра. Вече е 10 часа, а в 10:30 най-късно трябва
да съм там. Не мога да си позволя да закъснея, сеньор. Искам да ви помогна и
смятам, че проблемът ви е разрешим, при това лесно, но Ви моля да ме разберете
и вие, ще остана без работа ако закъснея. – заоправдава се пред шефа, Макс.
-
Дай ми телефона на началника си, другото е моя грижа. Родриго,
закарай го в офиса, ще се обадя да ви чакат и да му осигурят всичко необходимо,
за да оправи проблема. И, Родригез, ако оправиш компютрите се считай за
назначен при мен на работа. Имаш време до обедната почивка, която е в 13 часа.
-
Но, сеньор, аз имам нужда от техника, от дискове, от много неща,
за да ви помогна, как ще успея за това време?
-
Ще ти бъде осигурено всичко необходимо, ти само ги оправи. Тази
фирма е моя живот. Познавам собственика й, израснали сме заедно в покрайнините
на Лион. Той основа фирмата преди години, а аз поех клона й в Испания. Тя е моят
живот, моето ежедневие. Пък и ако не оправиш компютрите, Родриго няма да има
курс в близките няколко месеца и ще остане без заплата, а ти не би искал това
за приятеля си, нали?
-
Ами… като се замисля, по-добре е да замине още днес на курс, че да
спре да ме ядосва и вкарва в бели. – каза Макс и се засмя, след което продължи
– Добре, сеньор! До 13 часа компютрите ви ще работят. Имате думата ми! Само се
притеснявам за моята работа, изградил съм име там, хората ме уважават и ще ме
чакат, какво ще си кажат?
-
Това не го мисли, момче. След като ти даваш честна дума, аз давам
моята дума – ТИ БЕЗ РАБОТА НЯМА ДА ОСТАНЕШ – почти изкрещя стария.
-
Добре! Да тръгваме, Ро! Ро! Родриго да тръгваме, че не искам да ти
гледам физиономията повече… хайде стига се шля. – обърна се Макс към приятеля
си, който ги слушаше с такава наслада, че се бе отнесъл и не чу че го викат.
-
Да, хайде Макс. До скоро, сеньор. – каза Ро и двамата потеглиха
към офиса на фирмата.
Още щом
тръгнаха Родриго забеляза, че приятелят му стана умислен и имаше притеснен вид.
Ръцете му помръдваха нервно, пот бе избила по челото му, а очите му гледаха в
една точка някъде в далечината. Именно затова той реши да не го закача с
разговори, и да го остави насаме с мислите си.
Сърцето на
Макс пулсираше с пълна сила, чак гърдите му се навдигаха след всеки удар.
Гледаше някъде в далечината и мислеше в какво ли се бе забъркал. Да, това бе
негова мечта, да работи като ИТ специалист в Барселона, да е ценен, да получава
добро възнаграждение, но най-вече да върши нещо, което му е наистина приятно –
да се занимава с компютри. За съжаление обаче му се налагаше да крие от
повечето хора за компютърните си умения, както и за това, че бе работил почти 5
години като системен администратор. Криеше главно защото в миналото си бе
изпатил не веднъж от уменията си. Повечето хора от някогашното му обкръжение го
търсеха единствено, за да им оправи компютрите, за съвет какъв лаптоп да
изберат, а дори не му плащаха за кърската работа която вършеше. Най-лошото бе,
че когато той имаше нужда от техните услуги – нито един от тези „приятели” на
които бе помагал, не бе насреща, че дори бившата му приятелка. Именно затова
той бе решил никой да не знае какво е работил, а ако евентуално започнеше
работа като такъв специалист, щеше да остави приятелите си сами да разберат,
без да се налага той да им казва.
Почти на половината
път двамата попаднаха в задръстване и спряха да изчакат докато тръгне
многобройната колона от коли. Макс реши, че сега е момента да нахока приятеля
си:
-
В какво ме забърка Ро? Полудя ли? Аз ли полудях, че приех? Не съм
работил такива неща от почти 3-4 години, ако ли не и повече. Забравил съм
всичко, а не знам и новостите. Как ще се справя? Ами ако те изложа пред шефа
ти? – Макс говореше и не спираше, но Родриго съумя да нацели момент, в който
той си пое дълбоко въздух и го прекъсна.
-
Сега ме чуй много внимателно, приятел! Няма да го повтарям, затова
си отпуши ушите! Ти си роден талант, имаш нюх към компютрите, към техниката.
Какво означава „Ако съм забравил”? Та това е като карането на колело - веднъж
научил се, цял живот го знаеш. Ей сега ми дай велосипед и ще видиш колко съм
сериозен в това, дето ти говоря. И другото, което е по-важно, аз те видях с
каква лекота оправи моя компютър преди няколко месеца. Знаеш ли колко се
промени в онези 15 минути докато седеше пред монитора и щракаше копчетата като луд?
Никога не те бях виждал такъв – съсредоточен, уверен, силен, излъчващ
сигурност, смелост и упоритост. За бога, Макс, та аз дори не успявах да видя
какво отваряш и какво пишеш по клавиатурата. Знам за миналото ти, самият ти ми
разказа, но това което пропуснах да ти отговоря тогава, или по-скоро това което
не казах тогава бе, че докато ми разказваше в очите ти имаше ОГЪН, изглеждаше
жив, а минути след като спря да говориш за това и смени темата в очите ти се
виждаше единствено болка, самота и липса на воля. За това сега ще отидем в
офиса, ще седнеш на компютрите и бог да ти е на помощ, ако не се справиш!
Събуди се за бога и осъзнай своето призвание. До кога ще криеш от приятелите си
за способностите си? Ами ако някой от другите ти познати знае за добра работа с
много пари, а ти дори не подозираш? Разбери онзи тип ПРИЯТЕЛИ, които си имал са
в миналото ти, на много километри разстояние. Събуди се за бога! Макс!
-
Ще видим! – бе лаконичния отговор на Макс, след което потъна
отново в размисли.
Не след дълго
двамата вече бяха в офиса на фирмата. Посрещна ги лично секретарката на шефа –
симпатична чернокоса красавица, на не повече от 26 години, със стройно тяло. След
като се запозна с Макс, тя го заведе в една стая с много компютри, подредени в
малки работни клетки. Залата бе побрала почти 15 компютъра, но се оказа, че
само 10 от тях имат този проблем, защото в момента на възникването на
„аварията” – както секретарката се изразяваше, останалите компютри са били
изключени. Максимилиано попита момичето дали имат стая със сървъри, но след
като видя недоумяващият й поглед, придружен с често премигване и гледане в
различни посоки на очите й, той поясни, че става въпрос за компютри които
съхраняват цялата информация и по всяка вероятност са в отделна стая с добро
охлаждане. Тогава тя го заведе в дъното на залата, след което минаха по малък
коридор и след като прокара чип картата си, пред тях се откри тъмна стая с
размери не повече от 2 на 3 метра.
Макс остана
сам в това хладно помещение. Първото, което забеляза бе камерата, монтирана в
единия ъгъл, след това се вгледа в наличните компютри и започна да опознава с
какво си има работа. Имаше два огромни, като кули шкафа, в които бяха
наблъскани различни сървъри, а до тях на една голяма ъглова маса бяха
разположени 5 монитора, една клавиатура и мишка, както и малък портативен
компютър. ”Жан Франсис бе прав – тук има
всичко необходимо!” каза си Макс и
седна в удобен черен стол. Включи мониторите пред себе си и първото което му
направи впечатление бе липсата на какъвто и да било отворен прозорец. Това
означаваше само едно - или тези хора, които бяха идвали просто са огледали
компютрите и са си тръгнали, или в това помещение бе влизано за последно при
монтирането на сървърите. Той започна да опознава мрежата на фирмата, огледа внимателно
как бе организирана тя и след 15-ина минути вече можеше да изнесе подробна
лекция за това как бе организирана цялата компютърна мрежа тук. Прочете
логовете[1]
за грешки и видя точно кога бе възникнал проблема. Потърси антивирусния сървър
и чак тогава забеляза, че лиценза му бе изтекъл. Отвори един прозорец, в който
въведе адрес и след около половин минута вече бе започнал да изтегля няколко
файла. „Слава богу, още работи всичко в
дома ми.” каза си той и се усмихна. Докато файловете се изтегляха на единият
от сървърите той реши да огледа стабилността на мрежата и остана много доволен когато
установи, че повредата е единствено в тези няколко компютъра. В тях бе влязъл
вирус, който просто е блокирал клавиатурата, мишката, а на екрана излизаха
различни реклами. Слава богу данните в сървърите бяха непокътнати – дори без
лиценз антивирусната програма бе успяла да отбранява важната информация. След
10 минути прекарани пред мониторите в четене, ровене и настройване на различни
опции по системата, Макс излезе от стаята държейки два диска в дясната си ръка.
Поогледа се за номерата на клетките и след като видя къде точно бяха
проблемните компютри се запъти към най-близкия. Толкова бе съсредоточен, че
нито видя, нито чу приятеля си Родриго, който го питаше как върви. Макс просто
отиде до първия компютър, включи го, постави диска в устройството, а докато
правеше това зад гърба му вече се бяха насъбрали 10 служителки и неговият
приятел, които гледаха втренчено. След като компютъра зареди съдържанието на
диска, Макс щракна на няколко икони, изтри няколко различни неща и рестартира
компютъра, поставяйки втория диск. Изправи се и бързо включи следващият
компютър, където повтори действията си, докато първият изпълняваше някаква
програма, намираща се на вторият диск. След като приключи с първият компютър,
взе диска и го постави в следващия компютър и така с всички останали. Макс работеше като стрела, бе
целият изпотен, въпреки приятните 24 градуса в помещението. Тичаше ту до
малката стаичка със сървърите, ту до компютрите. Поглеждаше си нервно часовника
и пишеше с такава бързина по клавиатурата, че една от операторките каза: „Господи колко бързо пише! Този е
невероятен!”, но думите й останаха нечути от Макс, обаче доведоха до
солидна глъчка у останалите наблюдатели.
Часовника
сочеше 12:30, когато Макс се изправи, извади кърпа от джоба на панталоните си и
избърса потта си, казвайки:
-
Готово! Започвайте работа!
-
Какво? Ама сериозно ли? И всичко ще работи? – запита първа
секретарката?
-
Да! Всичко ще работи! – бе лаконичният отговор на Макс.
-
Хайде приятелю, да те закарам на лекции – каза Родриго, потупвайки
свойски приятеля си по рамото и отвеждайки ги към асансьорите.
Двамата
приятели излязоха така бързо, както и бяха пристигнали, оставяйки зад себе си
учудените погледи на дузина жени, които сядаха на работните си места и се
чудеха как бе възможно всичко това. Секретарката на часа се опита да ги настигне,
но уви безуспешно, затова тя извади мобилният си телефон и се обади на шефа си:
-
Ало, господин Франсис? Искам да ви кажа, че той оправи компютрите
и току-що си тръгна.
-
Кой, Максимилиано ли?
-
Не запомних името му господине, извинете ме. Просто той така бързо
работеше, така бързо пишеше по клавиатурите, че ни взе акъла на всичките –
заоправдава се секретарката.
-
Ах този Макс, Родриго бе прав за него. Защо не го задържа? Нали ти
казах да ги почерпиш нещо момчетата?
-
Но господине, той просто се изправи, каза „ГОТОВО Е” и си тръгна с
Родриго. Докато се усетя те вече бяха излезли – говореше все така с треперещ
глас секретарката му.
-
Добре Дулсе, добре. Не е твоя вината. Намери телефона на този
Максимилиано. Започвайте работа и се обадете в офиса в Сабадел да им кажете да
си пускат по-бързо заявките и да изтеглят архивите при тях. И Дулсе – от днес
всяка вечер след приключване на работата ще оставаш, за да прехвърляш данните
от деня в архивите в Сабадел. До скоро Дулсе.
След като
приключи разговора си с шефа, Дулсе набра нов номер и заговори бързо:
-
Ало Ернанда, няма да повярваш, оправиха ни компютрите. Така се бях
притеснила, особено като ми казахте и ти и Марибел, че нямаме архив от почти
месец насам. Слава богу че го оправиха. Дойде един мъж и за час-два ги оправи.
-
Браво мила, сега се успокой! Видя ли, че ще се оправят, а ти се бе
притеснила.
-
Да, Ернанда, но още съм притеснена. Шефа ми възложи толкова
задачи, че се чудя от къде да започна. Предай на шефа в Сабадел, че ще
прехвърлям данните. Само да го бе видяла, скъпа! Толкова бе красив… - говореше
все така бързо и притеснено секретарката.
-
Кой е бил красив? Нищо не ти разбирам? Не са ли оправили
компютрите от фирмата за поддръжка? – запита я Ернанда.
-
Не, те не успяха. Шефа ни изпрати някакъв мъж на около 35-36
години, висок с кестенява коса и кафяви очи.
-
И има ли си име този твой вълшебен принц? – запита я любопитно
Ернанда.
-
Убедена съм, че си има, както съм убедена, че ми го казаха вече
два пъти, а аз пак го забравих. Ще ти кажа като разбера. До скоро, че имам
задачи.
-
Да! До скоро! И да не забравиш да го питаш за името и си го запиши
някъде следващия път.
Ернанда
остана доста заинтригувана от разговора и побърза да сподели това с Марибел
докато слизаха надолу към фоайето за обедна почивка. Бяха си резервирали маса
при Дон Мигел, тъй като заведението му бе на сянка, а и имаше хубава храна. Тя
разказа най-подробно за възхищението, което бе оставил този мъж в очите на
секретарката от централния офис и не пропусна да намекне на приятелката си, че
именно от такъв мъж има нужда тя, а не от книги. Мери не обърна много внимание
на разказа й, но все пак й направи впечатление описанието на мъжа, което така
силно напомняше на мъжа от сънищата й.
Родриго бе
оставил Макс пред мястото на което водеше лекциите, и тъкмо спираше колата си
на паркинга когато шефът му се доближи с бърза крачка към него.
-
Поздравления Родриго! Не ме излъга за него! Бива го. Всички в
офиса са възхитени от бързината и увереността с която се е справил с проблема.
Моля те, дай ми номера на телефона му, бих искал да му благодаря лично, пък и
имам едно предложение за него.
-
Радвам се, сеньор. Наистина е много добър в това, но е малко
притеснителен по принцип. Ще ви дам координатите му, а сега трябва да бързам,
че скоро потеглям.
-
Да, добре момче. Хайде!
Макс проведе
лекциите си без особени проблеми от страна на началството си. Те бяха
предупредени за закъснението му лично от шефа на фирмата за превози, а той бе
един от основните им клиенти. Именно неговият персонал посещаваха най-редовно
курсовете им по чужди езици и компютри. На почивките Макс си мислеше за
случилото се през деня, съжаляваше, че бе приел тази работа. Чувстваше умора в
мозъка си, такава умора каквато от 5 години не бе изпитвал. Ръцете му леко
трепереха и той почти не пишеше по дъската този ден, а основно говореше на
курсистите. Видът му бе измъчен, ако човек който не го познава го видеше щеше
да каже, че е бил на работа повече от 24 часа. В 17 часа той събра вещите си и
тръгна към дома с приведена от умора глава. Вървеше бавно по улицата на път за
спирката на автобуса.
[1] Логове – временни файлове,
в които се съхранява различна информация за работата на системата като цяло,
както и на отделните програми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар