По пътя на живота

Път дълъг зад мен прострян,

до някъде извървян, някъде пропълзян,

къде ли отвеждаш ме без капчица свян,

не виждаш ли, че в душата ми няма вече плам?

Път с бодли и пропасти застлан,

а аз с издрани колене и полу ням,

изправех ли се дори да се предам,

нокаутираше ме ти без капка свян.

Огън буен нявга в сърцето ми горя,

изпепеляващ всяка измамно протегната ръка,

ала дори него, ти безмилостен път, потуши

с болезнени обещания за по-добри дни.

Образ мъглив в далечината нявга аз съзрях,

ангелче изваяно от шепа прах,

протегнало бе  към мен ръка - онемях,  

истинската болка тогава аз съзрях.

Толкова много се бях предал,

в стремежа си да заслужа обществен медал!

Толкова бързо бях свел глава,

пред неморалния сатана?

„Изправи се и с мен продължи”

ангелчето бяло нежно промълви.

„Гордо глава вдигни и по пътя си ме преведи”

сякаш знаеше точно как да ме извади от собствения мрак.

Никой по пътя си не бива да пълзи,

колкото и тежки да са неговите съдби,

а с гордо вдигната глава на пред да се стреми,

към по-нови по-красиви висини.