Имението на страстта - Глава Втора

Глава 2

Марибел тъкмо излизаше от банята, освежена от топлата вана която си подари в съботния ден, когато чу звъна на мобилния си телефон. Забърза се към спалнята и отговори с припрян и задъхан глас:

-         Ало?

-         Хей Марибел! Как си скъпа? Да не би да прекъснах нещо – прозвуча леко писклив гласец на жена в телефонната слушалка.

-         Не, Ернанда! Тъкмо излизах от банята когато чух телефона. Как си скъпа? – продължи да отговаря все така запъхтяно тя.

-         Сама ли беше в банята, я си признай?

-         Разбира се, че сама! С кой искаш да бъда?

-         Ами например с твоят принц…

-         Принц ли? За какво говориш? – зачуди се Марибел.

-         Ами твоят принц! Онзи крадец на сънищата ти… - каза Ернанда.

-         Моля те не споменавай това, защото имам чувството, че полудявам вече. Пак го сънувах… - каза с разтреперан глас Марибел.

-         Слушай какво Мери – Ернанда обичаше да нарича така приятелката си на галено, като винаги когато тя попиташе защо й казва така, отговорът бе един и същ „ПРИЛЯГА ТИ СКЪПА” – хайде да го обсъдим на по едно капучино. Ясно ми е, че щом излизаш от банята си пила кафе, но аз не съм си взела дозата за деня и изгарям от желание да се махна от този затвор. Какво ще кажеш?

-         Пак там, нали? Добре! След един час, удобно ли ти е? Става. Ще те чакам направо там. До скоро Ернанда. – каза Марибел и оставяйки мобилният на масичката до леглото си започна да изхвърля дрехи от гардероба и да се приготвя.

Изборът й не бе труден, защото в две от общо трите крила на гардероба от масивно кленово дърво имаше няколко официални тоалета, няколко чифта дънки, една дълга пола и няколко блузи. Тя набързо грабна един чифт дънки от изхвърлените на леглото дрехи, загледа се и се разколеба между виолетова и бяла блуза с къс ръкав, но в последствие избра бялата. С едно движение на показалеца си отпусна възела на кърпата, с която се бе увила и тя се озова на земята в стройните й крака. Отвори трето крило на гардероба, върху врата на което имаше поставено огледало, избра си бельо и затвори отново  вратата, за да се огледа. Прашките прилепнаха плътно по женствените й форми, а сутиена бе поставен така майсторски, че създаде илюзията за по-голям обем. Завъртя се на пета няколко пъти и побърза да скочи в дънките. Положи малко усилия, докато ги обуе, тъй като бяха ластични и се прилепяха доста плътно по нея, но пък я правеха още по-елегантна. Постави си лек ефирен парфюм с нежен цитрусов аромат и обличайки бялата блуза почти в движение се запъти към кухнята. Отпи от кафето си и  трескаво търсеше нещо в шкафовете. Отваряше всяка врата на горния ред шкафове, докато накрая се спря и отвори вратата на шкафа с мивката. Извади пепелник и кутия цигари, след което седна удобно на кухненския диван и запали цигара. Погледна часовника и видя, че има достатъчно време до срещата, тъкмо да си изпуши цигарата на спокойствие, да си допие кафето и напазарува, чак след това щеше да се отправи към мястото на срещата, което бе на около 10-ина минути пеша от нейния дом, но с нейното ходене – бавно пристъпване с походка на газела, разхождаща се в прерията, усмихната, заглеждаща се в почти всяка витрина на магазините. Докато гледаше как гори цигарата, тя се замисли за Ернанда. Познаваше я от цяла вечност. Бяха учили заедно в гимназията, а в последствие и в университета. Заедно бяха ходили по дискотеките, където вилнееха до зори, а след това и започнаха работа в една и съща фирма за транспортни услуги. Работеха в съседни стаи, в не особено голям офис, който обаче се намираше в най-елитарната сграда в града. Тази сграда бе покрита от горе до долу само със стъкло по Американски модел, и в нея се помещаваха офиси на различни компании. Работата на Ернанда се състоеше в това да приема заявките за товарене и разтоварване, да ги обработи и подаде в подходящ вид на Марибел. Мери от своя страна вкарваше всички заявки в сайта на фирмата, където те отиваха в централният офис, намиращ се в Барселона. След последваща обработка се връщаха по обратният път първо до Мери, а в последствие до Ернанда, която издирваше свободен шофьор и му изготвяше необходимите документи. Близостта на Сабадел до Барселона – 65 километра, го правеше идеално местенце за развиване на подобен бизнес – по-ниски такси, по-евтина работна ръка, въпреки че заплатите във фирмата позволяваха на работещите в нея – 10-ина човека персонал да живеят сравнително нормален живот без да се лишават от никакви удобства. Марибел бе сама в стая и това в началото когато постъпи я тормозеше много, защото не можеше да си каже и думичка с никого, но след като чу какво е принудена да търпи Ернанда в стаята с още три колежки, реши че е късметлийка. За разлика от Ернанда, Мери знаеше два чужди езика – френски и италиански, и именно това й уреди тази позиция във фирмата.

Мери загаси цигарата си в стъкленият пепелник, изправи се и се отправи към близкото квартално магазинче. То се намираше почти зад ъгъла на блока в който живееше. Имаше почти всичко необходимо и затова не й се налагаше да пазарува често от хипермаркета, намиращ се в Барселона. И тъй като й се налагаше да пътува дотам с автобус, го правеше само веднъж или два пъти в месеца, за да си напазарува някои неща, които липсваха в Сабадел. След около 20 минути тя крачеше с две найлонови торби, пълни с провизии за идната седмица. Подреди всичките продукти в хладилника си така, сякаш щяха да идват от някое списание за хладилници да го снимат – всяко едно нещо бе поставено грижливо по такъв начин, че да не заема много място в разположеният под кухненския плот хладилник. Нареди бутилката бяло вино и безалкохолно на вратата на хладилника, постави в малката камера няколкото прясно отрязани телешки пържоли – увити в целофан, след което се отправи към мястото на срещата си с Ернанда.

Не след дълго Марибел пристигна на уреченото място и след като откри къде бе седнала приятелката й, я поздрави:

-         Ернанда, скъпа! Как си приятелко? Защо ме гледаш така странно? Какво има, случило ли се е нещо?

-         Случило се е, да! За пореден път закъсня? Момиче, няма ли да се научиш да идваш на време, поне когато имаш среща с мен? Хайде сядай, че умрях от глад, цели 10 минути те чакам вече.

-         Съжалявам, но само да знаеш какви интересни блузи са изкарали на магазина, който е през две преки от тук! Предлагам ти след като приключим тук, да отидем да ги изпробваме, стига все още да работят? – каза Марибел.

Ернанда бе висока и стройна жена, на която бог бе изваял пищни форми които подчертаваха почти 180 сантиметровият й ръст. Имаше гъста черна коса, която носеше почти винаги на опашка отзад, а дължината й стигаше почти до кръста. Със зелените си очи бе успяла да плени сърцето на Рафаел, с който в последствие създадоха чудесно семейство с две прекрасни близначки – Виктория и Анабел. Рафаел работеше като техник към една фирма и парите които изкарваше не бяха много, но това което навремето бе привлякло женското внимание на Ернанда към него бе упорството, с което подхващаше всяко едно нещо с което се захванеше и безкрайно идейното му въображение. Ернанда доста често подканяше приятелката си да потърси щастието и да се задоми, но винаги внимаваше и бе безкрайно предпазлива когато го правеше, защото острият и жилещ нрав на Мери се проявяваше, ако тя не бе уцелила подходящия момент. Тъй като майката на Ернанда бе родена на същата дата като приятелката й – 01.ноември, тя добре познаваше скорпионският й нрав. Може би за това и те се бяха сработили така добре и бяха почти неразделни. Ернанда на свой ред бе зодия Дева и доста често служеше като „буфер” между Мери и евентуалното неблагоразумно същество, което се опитваше да се наложи или оспори нейно решение. Когато започваха работа в тази фирма преди осем години, които скоро щяха да станат девет, Ернанда стана неволна свидетелка на това как нейната приятелка едва не си изпроси уволнението заявявайки на шефа им, че решението му за избор на служителка която щеше да има за цел да й помага, е грешно. Тя бе направила опит да усмири Мери, но щом бе видяла как тя само повдигна дясната си ръка в знак да стои на страна, се отдръпна. В онзи миг, който Ернанда запомни за винаги, тя видя колко силна личност бе приятелката й, как съумя така да подреди думите и доводите си, че да накара шефът им да се почувства дори неловко и да започне да се извинява. От този миг насетне Ернанда се чувстваше много по-уверена, че има за приятелка толкова силна жена, а това се подсилваше от факта, че винаги когато имаше някакъв проблем и тя го споделеше с Мери, след това усещаше едно особено спокойствие в себе си. Проблемът не се разрешаваше лесно, но въпреки това тя усещаше подкрепата на приятелката й, даваща всичко от себе си, за да й помогне.

-         Мери, кажи ми ти докога мислиш да продължаваш с тази обреченост на самота? Не ти ли омръзна, скъпа? Виж колко хубави мъже има, виж колко много ухажори се въртят около теб! Защо ги отбягваш така усилено? Ами онзи мъж – пак ти идва на „гости”, така ли?

-         Моля те, не го споменавай – прозвуча студеният глас на Мери, а тя самата побърза да отпи от чашата вода, за да може да преглътне палачинката с която се бе захванала и после продължи – Този нещастник и тази сутрин ме „навести”. Вече няколко поредни нощи го сънувам, побърках се. Колкото повече се опитвам да не мисля за това, толкова повече се улавям, че мисля само за него, за набитата му мъжествена осанка, за кафявата му коса, зализана назад, леко развяваща се на лимби от тичането му. Лошото е, че докато го сънувам как тича, сърцето ми сякаш ще изхвръкне от гърдите ми, после се будя разтреперана и не мога да се успокоя с минути, а понякога и часове. Казвам ти Ернанда, с мен нещо се случва и докато не разбера какво, няма да намеря мира. Онзи ден бях готова да отида дори на гледачка, знаеш при доня Агустина в края на пазарната уличка, но се спрях, помислих си че ще намеря сили да се справя сама.

-         Това ще е уникална гледка скъпа моя, да те видя как отиваш на гледачка – ти, която отричаш тези „врели некипели”. Другият път поне кажи, за да дойда и аз, не за да ми гледат, а за да те снимам за доказателство, че милият ми Рафаел няма да ми повярва изобщо. Сега обаче искам да ти дам отговор на твоята дилема – защо ти се случва този „нехранимайко” да ти краде от ценното време, отредено за сън и почивка. Отговорът скъпа моя е – секс! Трябва да започнеш да се срещаш с мъже, да излизаш, да си играеш с тях. Време е, не мислиш ли? Четири години минаха и би трябвало вече да започнеш да градиш отново живота си, не мислиш ли? Знам какво рискувам като казвам това, но те моля да ме изслушаш, защото го правя за твое добро. Самотата не е за теб, миличка. Да, така ти е добре, защото никой не ти заповядва, не ти се бърка, но повярвай ми това е до време. Аз само за три дни бях командировка сама и то в Париж, и не успях да издържа без Рафаел и децата, а на теб какво ти е като си четири години все сама и не допускаш мъж до себе си – не ми се мисли.

-         Права си Ернанда, така е! Не ти се сърдя, че ми го казваш, може би имам нужда да го чувам от време на време това, но просто не намирам човекът, който да запълни празнотата в душата ми. А за протокола – ти не издържа в Париж, не заради Рафаел и децата, а защото не си разбирала и думичка от това, което са ти говорели в магазините и бутиците. Затова, аз пък все ти повтарям да те запиша на курс по френски, да се обогатиш, но ти ми бягаш. Знаеш защо не допускам мъже до себе си скъпа, моля те не ме пришпорвай и не ме съди. Знаеш колко трудно преживях загубата им. Имам нужда от още време, моля те не ме съди, а ми кажи кога тръгваме, че ще затворят магазина, а си харесах една чудно хубава блузка?

-         Ех тези блузки, добре де, след малко тръгваме, само да платим. Дон Мигел! Дон Мигелито! Може ли сметката, ако обичате? 

-         Ей сега дъще! Ей сега! – прозвуча гласа на стария човек. - Ето заповядайте! Надявам се храната да ви се е понравила и на двете ви?

-         Да! Палачинките бяха особено вкусни, а капучиното както винаги превъзходно – побърза да каже Мери, подавайки му пари за сметката.

-         Радвам се! Пожелавам ви хубав и спокоен ден и ви благодаря, че разкрасихте ресторантчето ми в този горещ съботен ден. Ето! Това е за теб мила, но го отвори като се прибереш, моля те – каза той подавайки на Мери една кутия, увита с шарена опаковъчна хартия.

-         Но, какво е това? Защо ми го подарявате, аз нищо не съм ви донесла? – притесни се Мери и ръцете й затрепериха поемайки пакета.

-         Не е подарък мила моя, а нещо на заем. Когато го отвориш, ще ме разбереш, вътре пише за какво е. След време ще ми го върнеш и ще ме заведеш на сладкарница в Барселона, става ли? – каза старецът, а усмивка изгря на лицето му.

-         Добре, Дон Мигел, щом така желаете - така ще бъде. Много благодаря, но не трябваше, наистина. Та аз дори нямам рожден ден днес, нито пък е празник. Но щом казвате, че вътре пише за какво е, ще прочета. Благодаря ви – каза Марибел и целуна по бузата стареца.

-         До скоро, деца мой! Да не забравиш, отвори го чак когато се прибереш.

-         До скоро, Дон Мигел – казаха дружно те.

Любопитството на Ернанда надделя и тя трескаво заговори:

-         Какво мислиш, че има вътре? Тежко ли е? Подрънква ли нещо? Какво е? Хайде да го отворим?

-         Хей, хей! Не ми пипай подаръка, нищо че е назаем. Мое си е и имам заръката да го отворя у дома. Няма да разбереш какво има вътре дотогава, така че се успокой малко – заяви троснато Мери.

-         Ама че си и ти, той няма да разбере – хайде отваряй, да видим какво е?

-         НЕ! – почти изкрещя Марибел и постави пакета в найлонов плик, който бе извадила от дамската си чантичка. – Хайде, влизай в магазина, че след малко затварят.

-         Добре де, ама че си! – почти хлапашки и хленчещо каза Ернанда.

След половинчасово преобличане и изпробване на всички по-нови модели блузи, няколко поли и две официални сака, двете приятелки бяха изпроводени от изнервената усмивка на продавачката.

-         Мислиш ли, че ни се разсърди задето й се наложи да остане почти 20 минути след края на работното време? – запита Ернанда.

-         Според мен – ДА, но ще й премине, като види оборота си за съботния ден. Ето, заповядай и със здраве да си я носиш, мила моя. Приеми я като подарък, за подкрепата си към мен, а и за това че се реши да идваш с мен на фитнес.

-         Благодаря ти, но наистина ме притесни с подаръка си. Блузата е много хубава и още утре ще съм с нея, да се пукнат от яд тези кокони в моята стая. За фитнеса, обаче, все още се колебая, не знам дали да ида, въпреки че и Рафаел ме подкрепи и каза да отида. Така съм щяла да си изразходвам яда от службата и да се прибирам спокойна у дома, а не нервно да викам по децата и по него.

-         Ще видиш! Много добре ще ти се отрази. Аз ходя вече две седмици и се чувствам много тонизирана, пък и фирмата го поема. Хайде до скоро, скъпа. После ще ти се обадя да ти кажа какво има в пакета, че иначе няма да можеш да заспиш!

-         Само да посмееш да не се обадиш, ще дойда лично да разтворя скапаният пакет, така да знаеш! До после, Мери.

Вратата на апартамента й се затвори зад гърба й. Сякаш й олекна като се прибра. Марибел захвърли небрежно дамската си чанта на масата във всекидневната и побърза да се съблече, за да изпробва отново двете блузи, които си бе взела. След почти половинчасово модно дефиле пред всички възможни огледала в дома й, тя най-сетне изморено седна на едно кожено канапе в хола.

Звънът на мобилният й телефон прекъсна умисленото й уединение:

-         Да? – прозвуча почти сънено гласа й.

-         Е? Какво е? Какво има в кутията, Мери? Хайде кажи ми, нямам търпение да разбера какво е? – екзалтирано звучеше гласът на Ернанда в слушалката.

-         Още не съм го отворила, скъпа. След малко, не ме пришпорвай. Досега мерих блузите, които си взех и да ти кажа - уморих се. След малко ще погледна какво е.

-         Ааааа! Тия да ги нямаме! Отваряй веднага пакета, аз ще чакам на телефона. Веднага!

-         Добре де, спокойно! Чакай да го разопаковам, не че това може да се нарече опаковка, но все пак важен е жестът. Така! Под солидната опаковка има кутия от обувки, а в нея….

-         Да? Да? Да? Какво има… ехооо! Мери кажи ми… там ли си?

-         Тук съм… Има… Книги! – почти учудено прозвуча гласа й.

-         Книги ли? Какви книги? – нетърпеливо разпитваше Ернанда.

-         Не мога да говоря сега Ернанда, по-късно ще се чуем. Довиждане за сега скъпа!

-         Чакай, Мери, не ме изключвай! Не! Какво я прихвана изведнъж? Е, утре ще разбера, та каквото ще да става – каза Ернанда и прибра телефона си.

         Марибел захвърли телефона си на дивана и заизважда книгите от кутията. В нея имаше 3 по-големи и 1 по-малка книга, приличаща на разговорник, но на кориците й не пишеше абсолютно нищо, бяха картонени, чисто бели, без надписи, без заглавие на книгата, без автор. Другите книги бяха на автора Хорхе Букай. Най-отгоре, над книгите, имаше бележка. Тя се зачете:

„Мило момиче!

От много време те гледам как идваш в моето заведение и сядаш с приятели на обяд и вечеря. Гледам те как се усмихваш, а сякаш душата ти плаче. Твоите приятели не виждат това, защото не са преживяли това, което съм преживял аз за годините си. Далеч съм от мисълта да те поучавам как да живееш, не е това целта ми. Искам да ти дам тези 4 книги, едната от които е писана от мой познат и затова няма нито заглавие, нито автор. Искам нея да я прочетеш последна. На първата страница на всяка книга съм сложил номер, започни от номер едно. Чети ги внимателно, но само и единствено когато си спокойна. Не ме питай защо, просто ми се довери. След няколко месеца ще останеш удивена от резултатите, които ще постигнеш. Не се притеснявай, няма да се обидя, ако ми  ги върнеш на мига и откажеш да ги прочетеш, но си мисля, че мога да ти помогна да намериш любовта. Ще ти помогна именно с тези книги, когато прочетеш първата, ще  се разсърдиш, ще си кажеш „Това са глупости” и „Аз не вярвам в тези неща”, ще захвърлиш книгите, но след седмица ще почнеш да четеш втората. След нея ще си кажеш, че си заслужава да се опита, но не е сега времето. След като прочетеш третата книга, ще се разплачеш, сълзите ти ще бъдат едновременно на радост и тъга, но ще извадиш своята поука. Чак като прочетеш четвъртата книга ще откриеш любовта в „очите му”. Моля те, скъпа моя Марибел (да знам името ти – градчето е малко), прочети внимателно книгите, дай им шанс да доставят посланието си до сърцето ти. Когато ги прочетеш можеш да ми ги върнеш!

С най-добри чувства

 Дон Мигел”

         „Какво за бога става? Какво иска този възрастен човек от мен? Защо си мисли, че имам нужда от помощ? Аз мога да се справя с всичко, не са ми нужни книги за да се преборя с…” - мислеше си трескаво Марибел, след като постави писмото му в дъното на вече празната кутия. Тя все още държеше в скута си книгите дадени й от стареца и не можеше да проумее как този човек бе успял да прозре така надълбоко в душата й. Бунтарската й природа по подразбиране винаги отричаше, още преди да се е замислила дали бе истина или не. Този път не бе изключение, защото не й отне повече от няколко минути, за да захвърли купчинката книги на масата до канапето и да се отправи към кухнята, за да се заеме с приготвянето на вечерята си.

         Докато режеше червеният лук на ситно и се канеше да го постави в загретия тиган, за да направи сос за пържолата която щеше да си запече, тя не спираше да си прехвърля всяка една прочетена дума от писмото на Дон Мигел в главата. Как бе успял да я „разобличи” така, та тя бе ходила в заведението не повече от 15-ина пъти. Той познаваше много добре Ернанда. Да не би тя да му е казала, чудеше се Мери. „Не! Не може да е тя, никога не би предала доверието ми, сигурно е дочул наш разговор и се досетил” - преосмисляше всички тези неща в главата си.

-         Ало! Ернанда? Ти ли му каза? Кажи ми, защото имам чувството, че вече се побърквам.

-         Какво и на кого да съм казала, скъпа моя? Какво имаше в тази кутия, че си така разстроена?

-         Виж какво, кълна се, че ако си казала на стареца за моето минало, за проблемите ми, ще ти се разсърдя и няма да ти проговоря повече – каза заплашително Мери.

-         Заклевам ти се, Марибел! Заклевам се – нищо не съм казала! – Притеснено Ернанда се опитваше да намери начин да разбере какво толкова бе разстроило приятелката й. – Моля те поне ми подскажи какви книги ти е изпратил. Моля те…

-         Добре, Ернанда! Извинявай, но наистина се стъписах като прочетох какво ми е написал. Пише, че в тези четири книги, които ми е изпратил, ще намеря отговор на въпросите си, а след като ги прочета ще намеря истинската си любов. Не, не! Почакай да отида в хола, за да ти го прочета дословно, момент така скъпа – каза Марибел, оставяйки ножа на дървената дъска, върху която режеше главичка червен лук, изтри ръцете си в бяла хавлиена кърпа, провесена на дръжката на една от кухненските врати и с бърза крачка се отправи към всекидневната. След като прочете набързо цялото писмо, тя повтори изречението което я бе стъписало – „Чак като прочетеш четвъртата книга ще откриеш любовта в „очите му”.”  Чий очи? За кой говори той? Да не би за мъжа от сънищата ми, този Макс?“ Казвам ти, този побъркан старец сигурно ми е направил някаква магия, а няма да се учудя ако този Макс му е син или племенник.

-         Какво? Ти полудя ли? Нали не вярваше в магии? Скъпа моя, може би просто гадае. Може би ни е дочул да си говорим за някой мъж и си е помислил, че имаш проблеми в любовта, тъй като винаги сядаш сама там или с мен, не те е виждал с мъж да седнеш на масата. Помислил си е, че ако прочетеш тъпите му книжки ще се ободриш. Хайде не го мисли толкова. Остави ги да си отлежат на масата и след месец-два му ги върни. Какво толкова?!

-         Да, права си. Благодаря ти мила, хайде оставям те, трябва да готвя. До скоро, Ернанда.

         Докато довършваше приготвянето на вечерята си, Мери се стараеше да сложи ред във вече доста обърканите си мисли. Мислено редеше задачите за утрешния ден: „Неделя е, първо ще се наспя, после трябва да изпера и изчистя тук, а след това май ще се наложи да изготвя онзи отчет. Колко много задачи, а денят е само един и то Неделя!” - мислеше си тя.

Часът наближаваше 21.00, когато тя най-сетне реши да вечеря. Застана до масата в кухнята с ръце, поставени на кръста и за миг се подвоуми, но след това решена и сигурна в действията си се протегна и от горен шкаф в кухнята си свали един от общо два сребърни свещника с червена свещ на него. След това отново се замисли, постави една бамбукова подложка, а върху нея сложи бяла чиния, прибори, чаша за вино и след усърдно тършуване в един от долните шкафове постави бутилка червено вино – Мерло. Тя носеше копринен халат, под който се подаваха бедрата й, при всяка крачка която правеше. Настани се удобно на масата и запали свещта с отработено движение. В стаята се носеше тиха баладична музика, единствената светлина произлизаше от свещта, а в чашата вече имаше червено вино. Марибел се вгледа в две снимки в дървени рамки, поставени на масата. На фона на падащата от свещта светлина почти бе невъзможно да се различат образите, сякаш нарочно снимките бяха поставени в лека сянка. Нежната й ръка се протегна и пое чашата. Повдигна я до нивото на очите, след което с тих, почти хлипащ глас тя промълви: „За вас милички!”, след това отпи глътка и започна да разрязва пържолата. Очите й бяха пълни със сълзи, но сякаш нещо им пречеше да потекат като ручейче по нежното й лице. Премигваше често с клепачите си, а с ръка нервно разтриваше слепоочията си. Точно в този тягостен миг, в който стаята бе пропита от аромата на топящия се восък на свещта, бутилката с вино отново се надигна, за да допълни чашата й, а сълзите все по-упорито напираха в очите й, в сумрака се разля нежната мелодия на песента – Unbrake My Heart. В този момент сякаш бентът, спиращ напиращия поток от сълзи в очите й, се отприщи и по лицето й се спуснаха две огромни сълзи, по една на всяка буза. Силната жена, бореща се, даваща всичко от себе си, изслушваща всички свои приятели с проблемите им, се срина изведнъж. Така силно се разхлипа, че й бяха необходими почти 10 минути, докато успее да извади кутията с цигари и да запали. Отпиваше глътка след глътка, кърваво червено вино, а стоновете й отекваха в ушите й. Пламъкът на свещта потрепваше под напъна на плача й, а ръцете й трепереха като лист, повят от вятъра. Мери не можеше да се спре. Не говореше, не казваше и дума, само плачеше,  вперила поглед в двете снимки. Успя да събере сили и да се изправи, за да затвори прозореца. Стори го, за да не чуят съседите й как плаче. След като отново се настани на масата, тя избърса лицето си със салфетка, но не след дълго то отново бе навлажнено от хладна сълза. Тя се стече така безмилостно, започвайки от дясното й око, спусна се като стрела по нежните извивки на лицето й, оставяйки след себе си само хладна и влажна следа, а след това премина покрай крайчеца на потрепващите й устни. Покори дори брадичката и съвсем безнаказано студената сълза достигна гръдта й. За милисекунди сякаш се поколеба, но след това смело щурмува дясната й гърда, гордо се спусна още по-надолу докато не се изгуби в допира между нежната материя на халата и плътта й. Нито една друга сълза не се осмели да повтори подвига на тази, но и нито една не се пророни от очите й. Мери тъкмо бе започнала да си придава студен вид, преглъщайки не само сълзите си, но заедно с тях и мъката си, когато изведнъж като по чудо пламъкът на свещта изгасна от някакъв странен повей. Това я озадачи за миг, защото стаята бе затворена и от никъде не ставаше течение, а точно в този момент тя гледаше в страни от пламъка и няма как да го бе загасила с дъха си. Опита се да запали отново пламъка, но нито една клечка от кибрита не се възпламени. Изправи се нервно и се опита да включи лампата, но нямаше ток, а навън вече се бе стъмнило. Отправи се опипом към хола, където в малко чекмедже под масата с лампата до канапето имаше резервен кибрит. Отново направи опит да светне лампите, но без успех. Когато наближи канапето, лампата, поставена върху дървеното шкафче се включи сама. Тя се сепна и протягайки ръка видя книгите, дадени й от Дон Мигел. Бяха поставени точно под лампата, а светлината падаше направо върху тях. С трепереща ръка взе първата книга, седна в канапето и се зачете. Първите няколко страници бяха прелистени скорострелно, но за останалите реши да отдели повече внимание и ги четеше много бавно и внимателно.

Часовникът в коридора отмери полунощ, надавайки тревожния си звън, но Марибел не трепна. Тя бе като хипнотизирана. Държеше книгата и четеше така старателно, както малко дете чете книжка с комикси. Очите й почти не трепваха, бяха вторачени в страниците на книгата. Тя дори не обърна внимание на лампите в коридора и кухнята, които светеха, нито пък на отворения широко прозорец в хола, който развяваше дантеленото перде. Улисана в четенето, тя неволно развърза халата си и го захвърли, без дори да погледне, към пода. Вятърът носеше горещ, парещ въздух, и ако тя само повдигнеше глава от страниците, щеше да забележи отворения  прозорец, да го затвори и да пусне климатика, но вместо това тя продължи да чете.

Стигна почти до средата от книгата, когато прочете един пасаж, който я накара да се замисли. Изправи поглед за пръв път от няколко часа и почувства адската умора не само в очите си, но и в цялото тяло. Грабна едно малко бяло листче, отбеляза си страницата и след като загаси лампата се отправи към спалната все така умислена. Набързо прибра остатъците от вечерята си, взе много бърз душ и се мушна под копринените завивки, вторачила поглед в тавана. „Защо? Защо аз? Защо все на мен?”, каза си тя, като притвори уморените си очи. Часовникът отброи първият час на новия  ден.